Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Добре, Нед. Послушай сега! — каза старият човек. — В първото си писмо, от Барбадос, аз ти писах, че макар и да има много време до изтичането на годината, аз ще се радвам, ако разпечаташ плика и прочетеш написаното, защото то обяснява причината за моето заминаване. Добре, Нед. Във второто си, третото си и навярно четвъртото си писмо, писани все от Ямайка, аз ти съобщавах, че състоянието ми е същото, че не съм се успокоил и че не мога да си тръгна от тази част на света, преди да съм научил, че момчето ми се е удавило или спасило. В следващото си писмо… мисля, че то бе изпратено от Демерара97, нали?
— Мислел, че то било изпратено от Демерара, нали? — повтори капитанът и се огледа наоколо с безутешна физиономия.
— … аз ти съобщих — продължаваше старият Сол, — че все още нямам достоверни сведения. Писах ти, че съм срещнал много капитани и други лица из тази част на света, които ме познават от дълги години и които ми помогнаха да се придвижа до някои места, а аз от своя страна от време на време им правех малки услуги посредством моя занаят. Писах ти как всички те изпитваха съчувствие към мен и като че се интересуваха от моите скитания. Писах ти как съм започнал да смятам, че моята участ до края на живота ми ще бъде да обикалям света по море и да търся вести за моето момче.
— Започнал да смята, че ще се превърне в учен Летящ холандец! — повтори капитанът както преди с извънредно сериозен тон.
— Но когато един прекрасен ден, Нед, до мен стигна вестта… това беше в Барбадос, където отново се бях върнал… че моето момче се намира на борда на един търговски кораб, завръщащ се у дома от Китай, аз веднага се качих на следващия кораб, Нед, и се прибрах у дома. Озовах се в къщи тази вечер и разбрах, че това е вярно, слава богу! — с набожен тон добави старият човек.
Капитанът почтително сведе глава, после изгледа всички подред, като започна с мистър Тутс и свърши с майстора на корабни уреди, а после заговори с тържествен глас:
— Сол Джилс! Изявлението, което възнамерявам да направя, ще откъсне всички платна от мачтите ти, ще помете въжетата и ще те накара да се наклониш на една страна. Нито едно от тези писма не е предадено на Ед’ард Кътъл. Нито едно от тези писма — повтори капитанът, за да придаде на думите си по-голяма тържественост и прочувственост — не е предадено на Ед’ард Кътъл, английски моряк, който мирно си живее у дома и преуспява с всеки изминал час!
— Но аз собственоръчно ги предавах в пощата и собственоръчно ги адресирах до Бриг Плейс номер 9! — възкликна старият Сол.
Лицето на капитана съвсем пребледня, а после цялото пламна.
— Какво имаш пред вид, приятелю мой Сол Джилс, като споменаваш Бриг Плейс номер 9? — осведоми се капитанът.
— Какво имам пред вид ли? Ами че квартирата ти, Нед — поясни старият човек. — Мисис… как се казваше! Скоро ще забравя и собственото си име, но аз съм изостанал от времето… винаги съм бил изостанал, нали си спомняш… и съм много объркан. Мисис…
— Сол Джилс! — заговори капитанът с такъв тон, сякаш изразяваше най-невероятното предположение. — Навярно не се опитваш да си спомниш името Макстинджър.
— Но разбира се, точно така! — възкликна майсторът на корабни уреди. — Съвсем вярно, Нед! Мисис Макстинджър!
Капитан Кътъл, съвсем ококорил очи, с проблясващи върху лицето си бучки, изсвири остро, продължително и унило и изгледа всички като онемял.
— Бъди така добър, Сол Джилс, да повториш всичко отново — рече той най-сетне.
— Всички тези писма — заговори чичо Сол, като отмерваше такта с показалеца на дясната си ръка върху дланта на лявата с такава точност и такава отчетливост, каквито биха направили чест дори на безпогрешния му хронометър в джоба. — Аз собственоръчно ги предавах в пощата и собственоръчно ги адресирах до капитан Кътъл, в дома на мисис Макстинджър, Бриг Плейс номер 9.
Капитанът свали колосаната си шапка от куката, надникна вътре, сложи я на главата си и седна.
— Приятели мои — напълно объркан рече капитанът, като ги изгледа подред. — Ами че аз избягах оттам!
— И никой ли не знаеше къде сте отишли, капитан Кътъл? — бързо попита Уолтър.
— Господ да те благославя, Уол’р — отвърна капитанът, като поклати глава, — та тя никога не би ми позволила да дойда тук, за да се грижа за това имущество. Нищо друго не можеше да се направи, освен да избягам. Господ да ти е на помощ, Уол’р! — продължи капитанът. — Ти си я виждал само в спокойно време! Но ако я видиш, когато се разбушува… запомни я тогава!
97
Демерара — част от Британска Гвиана в Южна Америка.