Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Че в ден на огън и кръв едно дрипаво знаме се развяло над Думайски кладенци, знаме с древния символ на Айез Седай.
И в ден на огън и кръв, и на Единствената сила, според пророчествата, неопетнената кула, разцепена, коленичила пред забравения знак.
И за пръв път Айез Седай се заклеха във вярност на Преродения Дракон, и светът се промени завинаги.
ЕПИЛОГ
Отговорът
Мъжът се спря само колкото да опре длан на вратата на носилката и се отдалечи веднага щом Фалион взе бележката от пръстите му. Тя бързо почука и двамата носачи закрачиха още преди непознатият в ливреята на Тарасинския палат да успее да се скрие сред тълпата.
На малкото късче хартия имаше само една дума. „Изчезнаха.“ Тя смачка бележката в юмрука си. Незнайно как, отново й се бяха изплъзнали, без нейните хора да забележат. Месеци напразно търсене я бяха убедили, че няма никакъв склад с ангреал, колкото и да беше убедена Могедиен. Беше обмисляла дори дали да не подложи някоя и друга Мъдра на разпит — някоя от тях можеше да знае къде е, стига изобщо да го имаше. Но нямаше смисъл. Единственото, което я задържаше в този окаян град беше простият факт, че когато една от Избраниците ти заповяда, трябва да се подчиняваш, докато заповедта не се отмени. Всички останало бе най-краткият път до най-мъчителната смърт. Но все пак, щом Елейн и Нинив бяха тук… Те бяха съсипали всичко в Танчико. Дали бяха пълни Сестри, или не — колкото и невъзможно да изглеждаше, — Фалион не можеше да приеме присъствието им тук за случайно съвпадение. Навярно все пак имаше склад. За пръв път изпита радост, че Могедиен бе престанала да й обръща внимание, откакто й беше дала заповедите си преди толкова месеци в Амадиция. Това, което го чувстваше като пренебрежение, можеше да се окаже напредък в очите на Избраницата. Тази двойка можеше да я доведе до склада, а ако не, ако нямаше никакъв склад… Могедиен сякаш проявяваше особен интерес към самите Елейн и Нинив. Да й ги достави със сигурност щеше да е по-добре от това да търси несъществуващия ангреал.
Фел седеше в кабинета си и тъкмо палеше лулата си, когато голамът се промуши под вратата. А влезеше ли голам в стаята, малцина имаха шанс.
Идриен влезе в кабинета на Фел и зяпна в онова, което беше скупчено на пода до масата. Трябваше й миг, докато осъзнае какво е, а когато го осъзна, припадна преди да успее да изпищи. Колкото и пъти да беше чувала как някой бил разкъсан къс по къс, никога досега не го беше виждала.
Ездачът спря коня си на билото на хълма и погледна назад към Ебу Дар. Белият град блестеше под слънчевите лъчи. Хубав град за плячкосване, а и според онова, което беше чул за местните хора, те щяха да окажат съпротива, тъй че Кръвта щеше да позволи плячкосването. Щяха да се съпротивляват, но съпротивата нямаше да продължи дълго там, където една така наречена кралица властваше над съвсем малко парче земя, и това обещаваше много възможности. Той смуши коня и пое на запад. Кой знае? Навярно думите на онзи странен тип бяха поличба. Навярно Завръщането скоро щеше да настъпи и Щерката на Деветте луни да дойде с него. Това със сигурност щеше да се окаже най-великата поличба за победа.
Изтегната по гръб в нощния мрак, Могедиен се взираше в покрива на малката шатра, която й се полагаше като на една от слугините на Амирлин. От време на време зъбите й скърцаха, но щом го усетеше, тя ги отпускаше, с пълното съзнание за нашийника ай-дам, стиснал шията й. Егвийн ал-Вийр се бе оказала по-корава от Елейн и от Нинив; търпеше много по-малко и изискваше много повече. А когато предадеше гривната на Сюан или на Леане, особено на Сюан… Могедиен потръпна. Сигурно точно така щеше да бъде, ако Биргит носеше гривната.
Прорезът на шатрата се отмести и лунната светлина очерта силуета на шмугналата се вътре жена.
— Коя си ти? — грубо подвикна Могедиен. Когато я викаха нощем, дошлата да я вземе винаги носеше фенер.
— Наричай ме Аран-гар, Могедиен — отвърна насмешлив глас и в шатрата грейна мъничка светлинка.
Езикът на Могедиен се залепи за небцето й. Истинското й име тук значеше смърт. Тя понечи да заговори, да каже, че името й е Мариган, и изведнъж си даде сметка за светлината. Малко сияещо бяло кълбо, бледо и увиснало във въздуха край главата й. С ай-дам на шията тя не можеше да направи нещо повече освен да мисли за сайдар, но все пак можеше да усети, че е прелято, да види сплетените паяжини. Този път не усети нищо, не видя нищо. Само малкото кълбо от чиста светлина.