Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Ако Бурен край е толкова несъкрушим, как смяташ да го завземеш? — попита Мало.
— С хитрост.
Хари Стрикланд Бездомника не се съгласи.
— Трябва да изчакаме.
— Ще изчакаме. — Джон Конингтън стана. — Десет дни. Не повече. Толкова ще ни трябва, за да се подготвим. На заранта на единайсетия ден тръгваме за Бурен край.
Принцът дойде при тях след четири дни начело на колона от сто конници. Три слона се тътреха в ариергарда. Лейди Лемор беше с него, облечена отново в белия халат на септа. Пред тях яздеше сир Роли Дъкфилд, със спускащо се от раменете му снежнобяло наметало.
„Стабилен мъж, и верен — помисли Конингтън, докато гледаше как Дък слиза от коня, — но неподходящ за Кралската гвардия.“ Беше направил всичко по силите си да разубеди принца да даде това наметало на Дъкфилд. Изтъкваше, че може би ще е най-добре тази чест да се запази за по-велики и прочути воини, чиято вярност ще добави блясък към каузата им, и за по-младите синове на велики лордове, чиято подкрепа ще им трябва в предстоящата борба. Но момчето бе непреклонно.
— Дък ще загине за мен, ако потрябва — така каза, — и само това искам в своята Кралска гвардия. Кралеубиеца беше велик и прочут воин, и син на велик лорд също така.
„Поне го убедих да остави другите шест места свободни, иначе Дък щеше да си има шест патета, едно от друго по-подходящи.“
— Доведете негово височество в дневната ми — заповяда той. — Веднага.
Но принц Егон Таргариен изобщо не беше толкова послушен, колкото Младия Гриф. Мина близо час, преди най-сетне да се появи в дневната, с Дък до него.
— Лорд Конингтън. Замъкът ви ми харесва.
„Земите на баща ти са красиви“ бе казал той. Вятърът развяваше сребристата му коса, а очите му бяха тъмнолилави, по-тъмни, отколкото на това момче.
— На мен също, ваше височество. Моля, седнете. Сир Роли, засега няма да се нуждаем повече от вас.
— Не, искам Дък да остане. — Принцът седна. — Говорихме със Стрикланд и Цветята. Казаха ни за щурма на Бурен край, който замисляте.
Джон Конингтън не издаде гнева си.
— И опита ли се Хари Бездомника да ви убеди да го отложим?
— Всъщност да — каза принцът. — Но не искам. Хари е като стара мома, нали? Прав сте, милорд. Искам щурмът да се извърши… С една промяна. Смятам да го водя аз.
Жертвоприношението
На зелената селска морава хората на кралицата вдигаха кладата си.
„Или трябва да е бялата селска морава?“ Снегът беше дълбок до колене, освен където мъжете го бяха изгребали, за да изкопаят дупки. Вятърът се вихреше от запад и навяваше още сняг по замръзналата повърхност на езерата.
— Не държиш да гледаш това — каза Али Мормон.
— Не, но ще гледам. — Аша Грейджой беше дъщерята на кракена, не някоя глезена девица, която не би могла да понесе грозна гледка.
Беше мрачен, студен, гладен ден. Като предния ден и деня преди него. Бяха прекарали повечето време вън на леда, треперейки до двете дупки, които бяха изсекли в по-малкото от замръзналите езера, с рибарски корди в изтръпналите ръце в безпръсти ръкавици. До неотдавна можеха да разчитат на по една-две риби, закачени на куките, а по-опитните в риболова на лед хора от вълчия лес вадеха по четири-пет. Днес Аша се беше върнала само с дълбок до костите студ. Али не се беше справила по-добре. Три дни бяха минали, откакто някоя от тях бе уловила риба.
Мечката опита отново.
— Аз не държа да гледам това.
„Не теб искат да изгорят хората на кралицата.“
— Иди си тогава. Имаш думата ми, няма да избягам. Къде бих могла да отида? В Зимен хребет ли? — Аша се изсмя. — Само три дни езда, както ми казват.
Шестима от хората на кралицата се бореха с два огромни окастрени бора, за да ги наместят в дупките, които други шестима хора на кралицата бяха изкопали. Не беше нужно Аша да ги пита за какво са. Знаеше. „Колове.“ Нощта скоро щеше да падне, а червеният бог трябваше да се храни. „Дар от кръв и огън — наричаха го хората на кралицата, — за да може Господарят на Светлината да извърне огненото си око към нас и да стопи тези трижди проклети снегове.“
— Дори в това място на страх и мрак Господарят на Светлината ни пази — каза сир Годри Фаринг на хората, събрани да гледат, докато набиваха дърветата в дупките.
— Какво общо има вашият южняшки бог със снега? — запита ядосано Артос Флинт. Черната му брада беше покрита с ледена кора. — Това, което ни сполетя тук, е гневът на старите богове. Тях трябва да умилостивим.