Свидетелят от влака
- Автор: Harvey Michael
- Серия: Майкъл Кели #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-234-3
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
Майкъл Кели става свидетел на убийство в една станция на чикагското метро. Детективът хуква да гони стрелеца, който го причаква в засада и, опрял пистолет в слепоочието му, го предупреждава да не се прави на герой. После изчезва. Същия ден през прозореца на движещ се влак е застреляна още една жена. Следват нови убийства. Чикаго е в паника. Скоро Кели получава телефонно обаждане, от което разбира, че серийният убиец го познава от много години. След като и приятелката на детектива — съдия Рейчъл Суенсън — е отвлечена, той няма друг избор, освен да разрови собственото си минало и да си спомни за едно престъпление, на което е станал свидетел като дете.
— Някой ще те заведе ли да те снимат на рентген? — попитах аз.
Тя кимна.
— Родригес обеща да ме закара.
— Добре ли си?
По лицето й пробяга горчива усмивка.
— Просто съм уморена, Майкъл.
Взех ръката й в своята.
— Ще ти се обадя по-късно.
— Хайде по-добре утре.
— Сигурна ли си?
— Няма да ти е до мен днес, пък и аз имам нужда да се наспя.
Целунах я по бузата, после я изпратих с поглед, докато се отдалечаваше. Родригес, който чакаше до колата си, улови погледа ми. Пресегна се и докосна Рейчъл по рамото. Тя се качи в колата и се облегна назад върху опората за глава. Родригес седна зад волана и потегли.
Извадих системата от вената си и се надигнах. Два полицейски хеликоптера все още кръжаха над лагуната, най-вече за да прогонват летящите телевизионни екипи. До каяка имаше полицейска моторница. Аз тръгнах към брега на езерото.
— Мистър Кели, не може така да си тръгвате! — Сестрата от екипа за бърза помощ подтичваше след мен. — Може да изпаднете в шок, да не говорим за риска от инфекция.
— Какво, не слуша ли?
Катрин Лосън се изкачваше уморено по склона насреща ми. Още трима агенти вървяха по петите й. Лосън свали латексовите си ръкавици и ги пусна в плик с надпис „Опасно“.
— Какво открихте? — попитах аз.
Лосън вдигна пръст и няколко минути двете със сестрата си говориха тихо, но оживено. После тя се върна при мен.
— Можеш да ми благодариш, Кели. Току-що ти издействах да не ходиш в болница.
— Наистина ли?
— Наистина, я. — Тя ми подаде флакон с таблетки. — Вземи четири веднага и после по две на ден, докато свършат. Това е против инфекция.
— Четири още сега?
— Така каза сестрата. Как е раната ти?
— Жилетките ви нищо не струват.
Лосън хвърли поглед към полицейската бронежилетка, сгъната и поставена на пода на линейката.
— Тази не е наша. На чикагската полиция е.
— Ами ако бях с една от вашите?
— Сега сигурно щях да помагам на Рейчъл Суенсън да си избира черна рокля. Между другото как е тя?
— Току-що си тръгна. Леко е контузена в главата от въздушната възглавница, но иначе й няма нищо.
— Тя ми харесва.
— И на мен — казах аз. — Позволи ми да те попитам нещо. Има ли основания да се смята, че може да е била обект на покушението?
— Искаш да кажеш: дали са се целили в Рейчъл, за да уязвят теб?
— Нещо такова.
Лосън поклати глава.
— Малко е вероятно. Ако целта е била да гръмнат нея, за какво им е трябвало да си хабят патроните с всички останали? А тя е единствената, която стрелецът не е успял да улучи.
Лосън се наведе и извади пистолета ми от чантата до краката си.
— Благодаря — казах аз и го затъкнах в колана си. — Значи смяташ, че става дума за чиста случайност?
Тя кимна. Обикновено не обичах да съм на едно мнение с федералните. Този път нямах нищо против. Двамата повървяхме малко, докато стигнахме края на заградения периметър. Отвъд полицейската лента се бе събрала доста голяма тълпа.
— Предполагам, че би желал да се махнеш от тук.
— И ти си дошла да ми помогнеш, така ли?
— Да идем някъде и да поговорим.
31
Тя ме закара с колата си до един бар през три преки. Допреди двайсетина години той беше популярен като място за запознанства между емоционално необвързани мъже и жени, населяващи района около Линкълн Парк. Някогашните посетители бяха поостарели, в което нямаше нищо лошо, само дето бяха забравили да си тръгнат. Сега атмосферата в заведението се оживяваше главно от прашасали спомени за доброто старо време — една тема, която се превърташе до втръсване в монолозите на постоянните клиенти, преди да се унесяха в дрямка след третото питие.
В пет часа следобед имаше шестима посетители. Всичките бяха скупчени около големия телевизор с плосък екран, гледаха новините и обсъждаха стрелбата на Лейк Шор Драйв. Намерихме си маса в ъгъла. Лосън ме предупреди да не пия алкохол с лекарствата, които ми бяха дали. Благодарих й за съвета и си взех една наливна белгийска бира. Тя поклати неодобрително глава и поръча за себе си „Абсолют“ с капка лимон. Отпих голяма глътка от половинлитровата чаша и няколко мига се наслаждавах на приятното усещане, че съм жив.