Свидетелят от влака
- Автор: Harvey Michael
- Серия: Майкъл Кели #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-234-3
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
Майкъл Кели става свидетел на убийство в една станция на чикагското метро. Детективът хуква да гони стрелеца, който го причаква в засада и, опрял пистолет в слепоочието му, го предупреждава да не се прави на герой. После изчезва. Същия ден през прозореца на движещ се влак е застреляна още една жена. Следват нови убийства. Чикаго е в паника. Скоро Кели получава телефонно обаждане, от което разбира, че серийният убиец го познава от много години. След като и приятелката на детектива — съдия Рейчъл Суенсън — е отвлечена, той няма друг избор, освен да разрови собственото си минало и да си спомни за едно престъпление, на което е станал свидетел като дете.
Родригес беше прав. Ако стрелецът бе тръгнал на север или запад, щеше да му се наложи да измине близо осемстотин метра по открит терен. Паркингът се падаше на юг. Зад него имаше прикритие — виещи се алеи, дървета, няколко подлеза.
— Съобщи за мен на полицията, че да не ме гръмне някой — казах аз.
Родригес кимна.
— Съобщил съм. Само не се преобличай в други дрехи. Ето ти и радио.
Той ми хвърли една портативна радиостанция и пое към хълма. Намалих докрай силата на звука и тръгнах със забързана крачка на юг по алеята, която заобикаляше покрай яхтеното пристанище и лагуната на Линкълн Парк. След две минути, през които бях изминал двеста метра, видях едно куче, застанало на върха на хълмче, което махаше с опашка без видима причина. Разбирах малко от кучета. Съвсем малко, но достатъчно. Например моето никога не махаше безпричинно с опашка; обикновено правеше това, когато видеше нещо или някого. Тръгнах нагоре по склона.
— Какво има, приятелю? — Наведох се и почесах кучето зад ушите. То замаха още по-усърдно с опашка. Пътеката се спускаше наляво и завиваше под моста на Фулъртън Авеню. Аз запристъпвах предпазливо към черната дупка под моста. Кучето остана на мястото си. Умно куче.
28
Робълс беше облечен с тъмносиньо долнище на анцуг, суичър със синя качулка, ръкавици и шапка. В единия джоб на суичъра си носеше револвер с къса цев, в другия — връзка ключове. Над главата му Фулъртън Авеню беше притихнало. Някъде в далечината се чуваше ритмичното пулсиране на хеликоптерен ротор. Беше стигнал на двайсетина метра след моста, когато някой зад гърба му подвикна на куче. Нямаше много време. Нелсън изрично му бе казал, че разполага с десет минути след последния изстрел, за да стигне до уреченото място. Оттогава бяха изминали седем. Робълс можеше да се затича, но не го направи. Вместо това се отклони от пътеката, навлезе в храсталаците до лагуната и зачака. Чу стържене на чакъл под нечии стъпки, плисък на вода и глухо дрънчене на кофа за боклук, на която някой бе вдигнал капака. Изпод моста надникна глава, подаде се ръка с оръжие. Робълс даде два бързи изстрела. Нечие тяло се строполи назад в тъмнината. Робълс се огледа. На километър и половина-два на север суматохата продължаваше, всички се суетяха край мястото на трагедията, но никой не се сещаше да се огледа наоколо. Точно както бе предвидил Нелсън. Робълс се изправи, изтупа пръстта от анцуга си и затича напред. След още петдесетина метра откри постройката, която търсеше, пъхна ключ в бравата и изчезна вътре.
29
Първият куршум одраска плочника на две педи вляво от мен. Вторият ме събори на земята. Знаех, че съм улучен, и видях пистолета си в локва вода на метър от главата ми. Изправих се с мъка на крака и се вмъкнах в тясното пространство между една от стоманените опори на моста и кофа за боклук. Дясната ръка не ме слушаше, затова се пресегнах с лявата да вдигна пистолета. После зачаках да попремине болката. Въздухът под моста беше влажен и студен. По стените се стичаше вода и се събираше на локви върху напукания цимент под краката ми. Пъхнах ръка под жилетката. Когато я извадих, дланта ми беше червена, но раната не изглеждаше особено сериозна. Изчаках десетина секунди и отново се подадох полека навън. Пътеката беше пуста. Който и да бе стрелял по мен, вече го нямаше.
Отидох до самия бряг на езерото, приклекнах в буренаците и се загледах напред към лагуната. Две патици отвърнаха на погледа ми. После разпериха криле и отлетяха. Високо в небето се рееше друга птица. Полицейски хеликоптер, който оглеждаше всеки метър от бреговата ивица. Махнах му с ръка, но той не ме видя и си продължи по пътя. Водата беше спокойна, тук-там плуваха едри късове лед. Иззад една извивка на брега внезапно изскочи лодка — едноместен каяк, вероятно излязъл от навеса в Линкълн Парк — и се насочи към вътрешността на езерото. Гребецът беше със скиорска шапка, ръкавици и тъмен суичър. Струваше ми се леко странно като облекло за гребане, но пък аз самият никога не бях излизал да греба в чикагската зима.
Навлязох малко по-навътре в храсталаците и продължих да наблюдавам. Мъжът в лодката едва се оправяше с греблото, лявата и дясната му ръка си пречеха. След още двайсетина метра сякаш му хвана цаката и загреба по-равномерно. Аз се проснах по корем и се притиснах към земята. Мъжът сякаш усети движението ми, защото спря да гребе и се наведе напред. За момент видях силуета на револвер, ясно очертан на фона на зимната сивота. После оръжието изчезна на дъното на лодката.