Сбогуване [bg]

Моли се:

— Моля те, моля те, просто умри. Моля те.

Нашепва го отново и отново, умолявайки Хенри да се предаде, умолявайки невидимите му мъчители да го освободят.

— Не знам как да ти помогна. — Заравя лицето си в шепи. — Моля те, моля те, моля те…

Молбите й насищат въздуха в ритъма на върбовите клони, шумолящи във водите на езерото Фримонт.

Но Хенри не умира.

Минава половин час. Усещането в тъмната тиха стаичка е нереално, сякаш са в друг свят, отделен от останалия. Джейни изяжда и последния сандвич от раницата в опит да си възвърне част от силата, после започва разговор с баща си, за да изтече по-бързо времето.

Разказва на Хенри за Доротея, подбира думите внимателно, не иска от устата й да излизат неприятни неща, тя знае, че на Хенри точно сега неприятните неща няма да му се отразят добре. Джейни разказва и за себе си. Споделя откровения, които не е споделяла с никой друг, като например колко самотна се чувства.

Казва му, че не се сърди, задето не е знаел за нея. Говори за тайния си живот на ловец на сънища, за това, че тя е като него. Че го разбира. Че не е луд и не е сам. Споделя многото свои тревоги — за влизането в сънищата, за госпожица Стюбин, за работата, за намерението си просто да прекрати всичко и да си организира хубав тих живот като неговия.

— И ще го направя, Хенри — заканва се Джейни. — Ще се изолирам като теб. Макар че ти не си знаел за истинския избор? За слепотата и за загубата на ръцете.

И му казва, че разбира защо е сторил онова, което е сторил на Доти, въпреки че толкова много я е обичал. Казва му, че разбира жестокия избор. Разказва му за Кейб. Колко го обича. Колко е добър той, колко търпелив. Как тя се разкъсва заради всичко, което ще последва от нейния план за отшелничество.