Сбогуване [bg]

Не иска повече да съжалява Хенри.

Стига й толкова мъка. Наистина стига. Достатъчно страда. Не желае повече да среща хора, които я разбират и после нещо става и те умират.

Иначе, с радост би поела нещата тук. Но това не значи, че ще го обича. Твърде късно е. Той е стигнал твърде далеч. А нея и без това я чака достатъчно много болка в най-скоро време.

Джейни поема дълбоко дъх. Разтърсва глава. Пъха кутията обратно в шкафа, откъдето я е извадила Кари.

Подрежда къщата, така че да изглежда както първия път, в който я видя. Изключва компютъра и лампата и остава там в мрака да слуша тишината. Да мечтае. Да мечтае този мир да е неин. Вече знае, че може да го има, когато Хенри умре. Мястото, в което може да престане да бъде нащрек. И да живее. Където няма да се безпокои, че ще се окаже в нечий сън.

Нещо вътре в нея копнее за това. Повече, отколкото за каквото и да било друго. Дори за Кейб.

Може би е техника за оцеляване.

Или може би, както винаги е било, преди да срещне Кейб, тя просто е един самотник. И винаги ще бъде.

Поне така изглежда.

Сяда отново на стария стол в тъмното, в убежището. Пита се какво ли й готви животът оттук нататък. Как ще се грижи за майка си и защо изобщо трябва да го прави — може би за Доротея ще е по-добре сама да се грижи за себе си. Може би Джейни й е отнемала този шанс през цялото време досега.

Да живее мирно и тихо. Да запази зрението си. Джейни поглежда пръстите си. Те хвърлят издължени сенки под светлината на звездите, надничащи през отворения прозорец. Размърдва ги и сенките се размиват в скута й.

Усмихва се.

И въпреки че Капитана ще се разочарова и ще трябва да анулира стипендията й, тя знае, че Комиски никога не би я винила за това, че иска да се опита да живее нормален живот. Джейни дълбоко в себе си вярва, че всичко ще бъде наред.

Все пак ще й липсва да вижда Капитана и момчетата. Това поне е сигурно.

— Е — обръща се нежно към ръцете си, сгъва пръсти и ги събира в скута. — Решено. Изолация. Това е моят избор.

Боже, колко е приятно да го каже на глас.

Въпреки че е страшно.

Остава само един свободен край, който Джейни трябва да завърже, преди да спре завинаги да лови сънища. Още един пъзел за нареждане.

Изглежда й най-подходящо да завърши нещата по този начин.

Въпреки че сигурно ще бъде най-тежкото преживяване в целия й живот.

Джейни вдишва дълбоко и после издишва продължително, устните й вибрират от струята. Изпитва страх да се върне обратно в болницата. Повече отколкото когато трябваше да отиде на партито у Дърбин. Повече отколкото когато влезе в съня на онова странно момче Кабъл, което заспа в училище и сънува чудовище с ножове вместо пръсти.

Но.

Но.

Това е и последният шанс на Джейни да види госпожица Стюбин и да се сбогува с нея.

Да затвори вратата, както се казва. Боли я толкова много само при мисълта за това.