Драконите на изчезналата луна [bg]

7

Неочаквано пътуване

Веднага след като задейства Устройството за пътуване във времето, на Тасълхоф Кракундел се случиха две неща: първото бе обгърналата го непроницаема тъмнина, а второто — писъкът на Гатанко в лявото му ухо, наред с простичкия факт, че гномчето го стискаше толкова здраво за лявата ръка, че той (Тасълхоф) на практика вече почти не я чувстваше. Останалата част от тялото му също не чувстваше нищо — нито под него, нищо над или встрани от него… с изключение на Гатанко, разбира се. Накратко казано, Тас нямаше как да разбере дали се намира върху главата си, дали е изправен на крака, или истината е някъде по средата.

Това странно, но и забавно положение на нещата бе продължило толкова дълго, че постепенно Тас бе принуден да признае, че е съвсем мъничко отегчен от него. Обикновено се получава така, че човек е способен да се взира в непроницаемата тъмнина само толкова дълго, колкото да реши, че малко разнообразие би му дошло добре. Даже летенето презглава през времето и пространството (стига случаят да беше такъв, кендерът нямаше как да бъде напълно сигурен) става малко досадно, след като веднъж си имал рядката възможност да му се насладиш по-дълго от необходимото. Евентуално дори е възможно да решиш, че да те настъпи гигант е за предпочитане пред това в ухото ти да крещи гном (забележителен капацитет на белите дробове имаха тези гномчета), който в същото време с всичка сила се опитва да изтръгне ръката ти направо от китката.

За щастие тъкмо когато положението на нещата заплашваше да се проточи за неопределено време в бъдещето, Тасълхоф и Гатанко се блъснаха, или по-скоро се стовариха, в нещо меко и лепкаво и миришещо силно на тиня и борови иглички. Сблъсъкът не беше никак нежен и напълно успя да избие отегчението от ума на кендера, както и да накара гнома най-накрая да прекрати крясъците си.

Тасълхоф остана легнал по гръб, като се опитваше да поеме вероятно последните глътки въздух в живота си. После насочи едно око нагоре, очаквай да зърне точно над него чудовищния крак на Хаос, готов да го смачка. Разполагаше само с няколко кратки секунди, през които се налагаше да обясни на Гатанко защо се налага гномчето да бъде премазано, дори по напълно непредумишлен начин.

— Очаква ни геройска смърт — произнесе Тасълхоф заедно с първата глътка въздух, която успя да вдъхне.

— Кво? — кресна гномчето също заедно с първата глътка въздух, която успя да си поеме.

— Очаква ни геройска смърт — повтори Тасълхоф.

След което внезапно осъзна, че не ги очаква нищо подобно.

Зает в подготовката на собствения си и на Гатанко край, съвсем беше забравил да се огледа. Предполагаше, че всичко за гледане наоколо щеше да е свързано с грозното стъпало на Хаос. Сега обаче установи, че над главите им не е надвиснал крак, а измокрените иглички на бор, полюляващ се в дъжда.