Каменният кръг [bg]

Отне им повече от два месеца, за да уредят всичко. Когато най-сетне дойде вестта, беше пролет.

Той седеше на любимата си скала, близо до входа на пещерата, и гледаше как звездите изгряват. Дори в най-страшното време след Калоден винаги успяваше да намери миг покой по това време на деня. Когато светлината изтляваше, сякаш всичко бе озарено отвътре и се очертаваше на фона на небето или земята съвършено ясно. Той можеше да види формата на мушица, невидима на светло, сега очертана в здрача от триъгълна тъмна сянка, която я караше да изпъква на стеблото, на което бе кацнала. След миг щеше да полети.

Той погледна към долината, опитваше се да види чак зад черните борове, които поръбваха далечния склон. И после нагоре, към звездите. Орион бе там, яздеше величествено хоризонта. Плеядите, едва видими на притъмняващото небе. Може би гледаше небето за последно и трябваше да му се наслади. Мислеше за затвора, за решетките, ключалките и дебелите стени, и си спомни Форт Уилям. Затворът Уентуърт. Бастилията. Каменни стени, дебели четири стъпки, които спираха въздуха и светлината. Мръсотия, воня, глад, гробница за живите…

Прогони тези мисли. Беше избрал пътя си и бе доволен от него. Все пак погледна отново към небето, търсеше Телец. Не най-красивото съзвездие, но неговото съзвездие. Роден под знака на бика, упорит и силен. Надяваше се, че е достатъчно силен, за онова, което смяташе да стори.

Сред засилващите се звуци на нощта се чу рязко, пронизително изсвирване. Можеше да е крясък на бекас в езерото, но той разпозна сигнала. Някой идваше по пътеката… приятел.

Беше Мери Макнаб, която бе станала прислужница в Лалиброх след смъртта на съпруга си. Обикновено идваха синът ѝ Роби или Фъргъс, които му носеха храна и новини, но и тя бе идвала няколко пъти.

Носеше кошница, необичайно добре заредена, със студена печена яребица, пресен хляб, няколко стръка зелен лук, шепа ранни череши и манерка с ейл. Джейми огледа това изобилие и вдигна очи с крива усмивка.

— Прощалната вечеря, а?

Тя кимна мълчаливо. Беше дребна жена, тъмната ѝ коса бе силно прошарена, а трудният живот бе оставил дълбоки следи по лицето ѝ. Все пак очите ѝ бяха меки и кафяви, а устните все още пълни и с красива извивка.

Той осъзна, че се взира в устата ѝ, и бързо се извърна отново към кошницата.

— Боже, така ще се натъпча, че няма да мога да помръдна. Има дори кейк! Как успяхте, дами?

Тя сви рамене… не беше много по приказките… и взе кошницата от него, като тръгна да нареди храната на дървената дъска, поставена върху камъни. Сервира за двама. Това не беше нищо необичайно; и друг път беше вечеряла с него, за да му разкаже клюките в околията, докато ядат. И все пак, ако това беше последното му ядене, преди да напусне Лалиброх, той бе изненадан, че нито сестра му, нито момчетата бяха дошли да го споделят с него. Вероятно в къщата имаше посетители, заради които не можеха да излязат незабелязано.