Электронная книга - «Звездните рейнджъри [Starship Troopers]». Краткое содержание книги:
Романът разказва, от първо лице, историята на младия войник Хуан „Джони“ Рико и службата му в Мобилната пехота, футуристична военна част екипирана с енергийни бронирани костюми. Кариерата му започва като редови войник, по-късно подофицер, а накрая офицер във войната между човечеството и арахнидни същества известни като „Дървениците“. През погледа на героя, Хайнлайн разглежда моралните и философските аспекти на страданието, гражданските добродетели, необходимостта от войната, смъртното наказание и природата на детската престъпност.
Време е да се пръждосваш оттук, момче, докато все още си цял. Писмото от майка ми само затвърди решението ми. Бях в състояние да ожесточавам сърцето си срещу моите родители, докато те ме отблъскваха — но когато омекнаха, аз не можех повече да отлагам и протакам напускането си. Или поне след като майка ми омекна. Тя ми беше написала:
„…Страхувам, се, че баща ти все още няма да позволи да се споменава името ти. Но, скъпи мой, това е неговият начин да понася огорчението, тъй като не може да плаче. Трябва да разбереш, скъпо мое дете, че той те обича повече от самия живот — повече, отколкото мен — и че с твоя избор ти го засегна дълбоко. Той заявяваше пред света, че ти си зрял човек, способен да взема свои собствени решения и че се гордее с теб. Но сега говори неговата накърнена гордост, горчивата болка на един човек, който е бил наранен от онзи, когото обича най-много. Ти трябва да разбереш, че той не ти е писал, просто защото не може — все още не, поне докато огорчението му не стане поносимо. Когато тази вътрешна промяна се извърши в него, аз ще я забележа и ще се застъпя за теб. Тогава всички ще бъдем отново заедно.
Какво да ти кажа за себе си? Как би могла една майка да се гневи на това, което прави любимото й момче? Ти можеш да ме наскърбиш, но не можеш да ме накараш да те обичам по-малко. Където и да си, каквото и да предприемеш, за мен ще си останеш моето малко момче, което си удря коляното и тича при мен за утеха. Може би ти си пораснал (макар че аз никога не повярвах в това), но въпреки всичко моята прегръдка винаги ще те очаква. Момчетата никога не престават да се нуждаят от закрилата на своите майки — нали така, скъпи? Надявам се, че е така. Надявам се да ми пишеш, че е така.
Трябва да добавя, предвид ужасно дългото време, през което не си ни изпращал известия за себе си, че вероятно най-добре (освен ако не ти съобщя нещо друго) за теб е да ми пишеш на адреса на леля ти Елеонора. Тя ще ми предаде писмото ти веднага, без това да е свързано за нея с някакво безпокойство. Разбираш какво имам предвид, нали?
Хиляди целувки на детето ми,
ТВОЯТА МАЙКА“
Ако баща ми не може да плаче, аз мога. И си признавам, че се просълзих.
Най-сетне заспах. И, както ми се стори, почти веднага бях разбуден от сигнал за тревога. Целият полк се втурна без муниции към полигона, където разиграхме участие в мнима бомбардировка. Към края на занятието прозвуча командата „Замри!“
Лежахме съвестно и едва дишахме. Понасяхме тази неподвижност поне един час. Цареше абсолютна тишина. Едно преминаване на мишка би изтрополило като барабанна палка. Нещо дойде изотзад и пробяга точно над мен, мисля, че беше койот. Въобще не трепнах. Ние ужасно се простудихме, докато лежахме като талпи, но не ме беше грижа за нищо; знаех, че изпълнявам тази команда за последен път.
Дори не чух сигнала за сбор на следващата заран; за първи път от седмици насам бях изтърсен от спалния чувал и с унила физиономия застанах в строя за сутрешната физзарядка. Нямаше смисъл да се опитвам по някакъв начин да напусна преди закуска, тъй като трябваше като първа стъпка към уволнението да се срещна със Зим. Но той не беше на закуска. Поисках от Бронски разрешение да се видя със сержанта. Той каза:
— Разбира се. Оправяй се сам — и не ме попита защо.
След закуска ни изведоха на походен марш, а Зим все още не беше попаднал пред погледа ми. Това беше марш с „излизане и връщане“ и с обед, който ни беше доставен с хеликоптер — един неочакван лукс, тъй като проваленият в бързината опит да се приготвят полеви порциони преди поход обикновено означаваше гладуване, освен ако не си успял тихомълком да отмъкнеш нещичко за себе си… а аз не бях; съзнанието ми беше твърде обременено от взетото решение.
Сержант Зим пристигна заедно с порционите и се зае собственоръчно с раздаването на пощата насред полето — което вече не беше неочакван лукс. За МП ще кажа следното: тук могат да ти намалят дажбата, водата, съня или каквото и да било друго без предупреждение, но никога не задържат личната кореспонденция дори минута повече, отколкото налагат обстоятелствата. Писмото си е твое, само твое и те ти го изпращат с първото превозно средство, което имат под ръка. Ти можеш да го прочетеш още през първата почивка, дори по време на маневри. Наистина, за мен тази привилегия не означаваше много, тъй като (освен няколкото писма от Карл) аз не бях получавал нищо по пощата, докато майка ми не ми писа.
Аз дори не се присъединих към останалите, които обкръжиха Зим; наложих си да не разговарям с него засега — нямаше смисъл да му давам основание да ме забележи, докато не настъпи моментът да влезем в досег с щаба. Така че се озадачих, когато той извика името ми и размаха едно писмо. Втурнах се напред и го взех.
![Звездните рейнджъри [Starship Troopers] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/4/zvezdnite-rejndzhri-starship-troopers-download.jpg)
