Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
Самата земя съдържа «възвишения», «хълмове» и пр., а сред тях най-високи са планините, чиито върхове като че ли опират в небето. Всяко човешко движение е или по плоската, равна земя, или се отклонява от нея и се устремява нагоре, т. е. по посока към небето. Съществуват и «подземни селения», това са недрата на земята (пещери и пр.); границата между земно и подземно е очертана от нивото на морето (водата е склонна да заема винаги ниското и да го изпълва), а повърхността на морето съвпада с най-ниското на земята и «най-горното» за подземното; самото море по този начин започва от тази граница и заема в своите дълбини изцяло подземни пространства. В този смисъл от особена важност е
разположени по оста «горе-долу», «висше-нисше» и, вероятно, «ценно-малоценно» (?). Екзистенциалните измерения на тези символи, тяхната значимост за човешкото съществуване — която всеки чувства непосредствено, стига да си е «открил» душата за смисъла — трябва да бъде изразена по възможност най-плътно и осезаемо: в същата степен, в която ги преживяваме непосредствено, пряко. Животът на земята, на «грубата твърд», е съвършено различен от този на планината и на нейния връх, а също и в сравнение със съществуването в единство с морето. Дали тези различия не се дължат на особеностите в начина, по който тече времето — отекващо във цялото ни същество и съществуване — било на земята «долу», било горе на планинския връх, било на блестящия от светлина морски бряг и в нежно обхващащата цялото ни тяло морска вода?
Трябва да се запитаме кое е това, което кара хората да се стремят към високото на планината (макар че в днешно време малцина са упоритите катерачи, разчитащи на собствените си крака за да стигнат мамещия в далечината и във висината връх), а също и какво намират като «жизнена среда» и дух на живота, общувайки с морето и неговата необятност. Друг един възможен въпрос: откъде започва истинското пропадане на един човек — от границата между земно и подземно или пък още със спускането от високото на планината? Това, че общо взето живеем «нито горе — нито съвсем долу», а «някъде» в неопределеното, какво означава, какъв е неговия смисъл? Знаем, че великите аскети, светци и учители на човечеството са избирали за своя обител планината, където техният дух, откъснат от земното и нисшето, се е устремявал към своята родина, към безкрайните пространства на Небесното и Божественото (смятаме, че Бог не може да е «другаде» освен тъкмо там!). Иисус Христос слиза от планината и, вдъхновен, произнася възвишаващата душата проповед, наречена «нагорна»; Св. Иван Рилски достига своята святост и чистота, живеейки на най-високото място на България, планината Рила; Тибет и Хималаите, най-високото място на планетата Земя, са смятани за «свещени места», към които се стреми духът, в които духът достига най-висшето си прояснение и издигане — тези примери са достатъчни. Дори и прекалено «земни», но все пак мистично настроени хора, мислители и дейци, са търсили «високото» за уединение и «събиране» на духа, за концентрация на своята жизнена енергия: Ницше и неговият Заратустра, Достоевски и неговата загадъчна любов към Швейцария и Алпите, Хитлер, нашият Цар Борис III и баща му, строителят на съвременна България Фердинанд I, Иван Вазов, омаяният от «великата рилска пустиня» национален наш поет и т. н. Излиза, че изкачването на планината откъсва човека от вкоренеността му в равната земя и кардинално променя
с която сме свикнали, която е породена от близостта ни с плоското на земята. На високия връх и в планината времето, вероятно, тече различно, с «разбита» обичайна динамика, поставяйки душата в крайно променена и дори «екстремална» жизнена ситуация (иначе защо ще бягаме в планината?!). Другояче се диша и живее на високото място в сравнение с живота върху плоскостта на равната земя, безкрайно разпростряла се до хоризонта и чезнеща в далечината — което предизвиква неописуема тъга и чувство за захвърленост в противовес на усещането за сила и господство, владеещо душата на «покорителя на висините». Същевременно планината задава «третото измерение» на съществуването, от което зависи неговата обемност, пластичност, телесност — или ако не го задава, то поне го обозначава най-категорично; ако липсваше «височина» то тогава плоскостта щеше да ни «залее» и «задуши». Впрочем, орелът — тази царствена птица, обитаваща високите планини — е несравнима по своето достолепие с равнинните птици; той излъчва сила, величавост и суровост, които е смешно да бъдат сравнявани с външния вид и «смисловата натовареност» на такива прекалено земни птици-дегенерати като… кокошките, патиците и гъските — и това съвсем не е случайно, а е многозначително. (Дали и ние, «приземените» жители на равнините, не сме същото, което са тези окаяни птици в сравнение с гордия орел?!) Но нека да се опитаме да вникнем внимателно и последователно в подетите теми и въпроси.