Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
Ще добавя тук само това: искането да бъдеш, да стигнеш в своето бъдеще онова, което всъщност си, лежащо в основата на търсенето на самия себе си, съвсем не е някаква примиреност,
не е присъщо на това съществуване. Нашата свобода не се свежда до това да искаме «всичко», свободата на човека има ясна граница: това, което можеш да бъдеш, основавайки се на онова, което си «изначално», «по принцип» и по начало, наистина и по един естествен начин (тъкмо себе си съвсем не бива да «насилваме»; най-напред към себе си трябва да сме свободни!). Напротив, свободата се корени в непреодолимото «аз съм аз», което оживотворява съществуването на човека, избрал себе си за свой единствен и водещ ориентир. «Аз съм аз» означава движение в ясна посока, без връщания назад, тук «указателни табелки» не са нужни, а пътуването е смислено, съвсем не хаотично и не знаещо какво иска. Бягството от себе си (а бягащият от себе си не може да се опре на друго, освен на «общността», на безличното, на дезиндивидуалността и дезиндивидуализацията), което толкова много хора, без да знаят това, непрекъснато «правят», се определя от формулата «аз съм не-аз» или «аз не съм аз, себе си», която е формула на провала на личността и на самоунизеността, сама потъпкваща своето достойнство. Човек не може да бъде едновременно «навсякъде», както и не може да върви по много пътища в едно и също време; да искаш да си «навсякъде», дори най-малко на две места едновременно, означава да искаш да си никъде — ако можем поне веднъж да послушаме тук своя разсъдък. Поемайки по своя, по единствения път, който ни е отреден в този все пак кратък земен живот, ние се предпазваме от
тоест не при себе си. Изборът на път, който така или иначе непрекъснато правим, има две алтернативи: към себе си, от една страна, или пък към… «не себе си», т. е.към нищото на безкрая, който ни обкръжава — от друга. Няма среден път, тук никаква хитрост не може да ни помогне: или търсим себе си — и в наше лице човека, подобно на Диоген — или се отказваме от себе си — подобно на онези, които му се присмивали; защото ходел «посред белия ден» със запален фенер, повтаряйки «безумно»: «Търся човека, не виждам човека!» (Той наистина не го виждал всред многолюдната, но безлика тълпа; а ние забелязваме ли го?!)
Но и във втория случай нещата не са кой знае колко различни: ако нищото е в основата на нашата същност (и за такъв казваме, условно, разбира се, че «той нищо не представлява», «той е нищожен» или направо «нищожество» — стига да имаме право да го заявим, а това никой не знае), то значи бягството от себе си към нищото на безкрая пак е обърнато към… себе си, пак е търсене на себе си. Оказва се, че от себе си не можем да избягаме, навсякъде в своите пътувания «мъкнем» себе си, макар че не винаги усещаме, а понякога с измамна лекота носим подобен нелек товар. В крайна сметка всяко пътуване е пътуване към себе си, остава ни по-нататък да обсъждаме как се движим в това единствено пътуване, което ни е отредено на този свят — и за този единствен земен живот, който тъкмо затова ни е така скъп…
6. Посоките в света
6.1. Пътищата на живота. 6.2. Животът е или успех, или провал. 6.3. Възхождащият в своя живот. 6.4. «Пропадането». 6.5. Вътрешното естество на субективността. 6.6. Всеобщността на посоките. 6.7. Градация на ценностите. 6.8. «Всичко е относително», «Няма абсолютни стойности». 6.9. «Мировите места». 6.10. Символиката на земята, морето и планината. 6.11. «Оптиката» на виждане на света и живота. 6.12. «Приземеността». 6.13. Силата на тежестта. 6.14. Конфликт на извисяващата жизненост с приземяващата инертност. 6.15. Шествието на свободата. 6.16. Простите очевидности. 6.17. Символическият «морски бряг» на живота. 6.18. Вакханалия на чувствеността. 6.19. Духът на свободната телесност.