Преследване на времето (Изкуството на свободата)

и телесността — по същия начин, по който планината и забитият в небето планински връх предразполагат към едно пиршество на чистия и свободен дух, постигнал пълно тържество над телесността и еротичната чувствителност. Между тези два полюса, в които двете велики сили на човека достигат своето крайно, екстремно реализиране и осъществяване, се разполага «всекидневният живот», опитващ се да ги примири и да удържа съперничеството им в рамките на поносимото. Следователно, изправен пред простора на морския безкрай, човешкият дух приема формата на освободена телесност — така както на планинския връх същия този дух достига до формата на пребиваващата при самата себе си и напълно свободна духовност. От друга страна морският безкрай и вечно динамичната стихия на морето пораждат в човешката душа усещането за време, тук е началото и на времето в пределите на удържащата се при самата себе си субективност, в чиято времевост проблясват и първите искри на вечността. (Нима не това чувстваме, унесени в шума на морския прибой: когато душата, сразена от грандиозността на тръпнещото от живот, непокорно и като че ли «дишащо» море, занемява и губи усещането за време — духът на морето все едно се е вселил в нея — но в същото време като през сън в разбиването на вълните улавяме пулсациите на неумолимото време, отмерващо «изтичането» на живота ни; «събуждаме» се и съвсем не ни се връща «в света», където такива тайнства не съществуват…Нима копнежът ни за море не се дължи на властното влечение за връщане при корените — което всяко лято изпълва морските плажове с изнемощели от култура и жадни за «естеството», за истината на съществуването човешки същества — и… «тълпи от хора»?) Докато на планинския връх времето с неговата преходност и «тленност» като че ли замира, признавайки се за победено от тържествуващата вечност, която «идва при самата себе си» в своята чистота; над върха са небесните пространства и звездите, за които време не съществува, там е царството на вечността, което не е по силите на човека, на живия, но все пак земен и смъртен човек. Между тях, между тези два времеви полюса е разположен всекидневният живот с неговите възходи и падения, с неговите успехи и провали, с неговите «звездни мигове» и «долни», прекалено подли изкушения и коварства. В този смисъл във всекидневния живот времевостта и вечността съсъществуват, а телесността и духовността съвместно допълват посилната за човека жизнена цялост, осъществявайки трудно достижим и още по-малко удържим компромис (при който и двете страдат, недостигнали до себе си и своята свобода).