Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
е човек, който надмогва стъпка по стъпка едно «по-нисше» (по своята ценност за живота) минало, т. е. движи се «напред» в истинския смисъл на тази дума, която на латински е «прогрес» (от «progresus», сиреч движение напред, успех). Възхождащият в живота си всъщност «прогресира», устремявайки се от нисшето към по-висшето, от по-малко съвършеното към истински съвършеното, от «непълното» към пълноценното. Ясно е, че «изкачването», за което интуицията ни говори (а тя латински думи не използва!), и което свързваме с усилието да се «издигнеш» по-високо в сравнение с онова, което си бил преди, е за предпочитане пред «сгромолясването» надолу, което се нарича «регрес» (от «regresus», обратно движение) или «пропадане» по-ниско в сравнение с едно минало състояние. Да «регресираш», следователно, означава да се отдалечаваш от достижимата за теб пълнота на автентичното съществуване, докато да «прогресираш» всъщност едва ли е друго освен да се приближаваш към нея, а значи и към истината, вложена в теб като човешко същество, притежаващо при това своя раз-личност (индивидуалност). Но нека, преди да продължа по нашия път, извличайки нови и нови интуиции, които са свързани с
и възхождането, да направя едно уточнение, което не бива да бъде пропускано.
Всеки разбира, че «горе» е по-добро от «долу», същото се отнася за «висше» и «нисше», «нагоре» и «надолу», «високо» и «ниско», «повече» и «по-малко» и др. такива. Защо е така, защо едното заема привилегировано място в сравнение с другото (в съзнанието и в… действителността!), на какво се основава онтологическото превъзходство на едната група представи пред другата? Не е нужно да се дава някакво обяснение — такива убедителни обяснения безспорно съществуват — достатъчно е да приемем съществуващото реално съотношение между двете групи представи за непосредствена даденост на всяко човешко миросъзерцание, която има своите дълбинни основания във
Оттук следва, че всеки човек в зависимост от мястото (включително и «във» времето), което заема, носи със себе си своите си «горе» и «долу», те са такива за него, а възхождането или пропадането се «случват» (не случайно обаче!) на него — и с него. Намиращият се «под» (или: «по-ниско») в сравнение с друг възприема «долу»-то на последния като свое «горе» — което обаче включва и неговото (на «висшестоящия») «горе», започващо оттам, където той се намира. Това наслагване на «горе» и «долу» на изкачващите се по «стръмнините на живота» е причината за
които не могат да бъдат смесвани и обърквани, а са общовалидни за всички — независимо от това кой къде се намира. И тъй като се искат усилия за достигането на нивата, клонящи към «абсолютното горе», а също и поради това, че се изисква по-голям запас от време за изкачването в сравнение със спускането надолу, то за всяка субективност намиращото се «горе» и «високо» е безусловно по-ценно от намиращото се «долу» или «ниско», в «низината». (Макар че са възможни и «стремителни издигания» нагоре в пълно противоречие с казаното току-що, но те са разбираеми обикновено не като своя, а като чужда заслуга — ако ме носят мнозина на ръце, то ясно е, че по-високо ще се издигна — и затова онтологическата им «цена» не е кой знае каква: търпеливо и самостоятелно изкачващите се въпреки всичко ще стигнат по-далече. Нали казваме, че някой се е качил нагоре в социалната йерархия като че ли е използвал «асансьор», т. е. без да вложи и капчица сила от себе си? Заслугата, разбира се, е на «асансьора», а не на «возещия» се; дали обаче и ще се задържи там горе, дали и падането му няма да е така стремително — щом като «краката» му са загубили поради неупотреба гъвкавостта си?!) Никой няма да бъде възприет като сериозен — и, съответно, «погледнат насериозно» — ако започне да ни убеждава, че онова, което реално е долу, всъщност било «горе», т. е. ако се опита да представи пропадането си за възхождане. Дори ако такъв наистина се е заблудил, той няма никакви шансове да заблуди и другите, притежаващи ориентира на своето тяло, което непоклатимо е заело своето място в «онтологическата стълбица» от места, позиции, посоки и «указателни стрелки». На тази почва споровете за това кое е горе и кое — долу по начало са безсмислени, чист абсурд обаче са опитите «долното» да бъде представено за «горно» (и обратно), т. е. за по-ценно, по-висше и по-желано. (Впрочем, онова, което е «над мен», над моята глава и тяло, е «горе», а онова, което лежи в краката ми е, безспорно, долу; ако нечии крака са над моята глава, то те са «горе», но ако нечия глава е «под» моите крака, то тя е «долу» за мен: независимо какво си мисли нейният притежател. Всеобщността на посоките не може да бъде объркана при наличието на поне малко честност.) Ето че достигнахме до най-важното: съществува безусловна