Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
съобразно която абсолютни и превъзходни са именно определяните като «горе», «високо» и «висше», и респективно, винаги налице е онтологическата слабост на «долу», «ниско» и «нисше». Ясно е, че на тази основа всяко издигане е онтологически по-ценно от пропадането надолу, двете в никакъв случай не могат да бъдат смесвани и заменяни едно с друго или пък равнопоставяни. Нашите ценности имат твърда основа, те не са израз на «суетен» субективизъм или пък на произвол — както на мнозина се иска: онова, което е «мое», точно затова е «по-добро». Затова ако някой се опита да ни убеждава, че
и пр., то на такъв трябва да помогнем да спре да говори празни приказки, да злоупотребява с думите: те не са ни дадени за да прикриваме, а за да изявяваме истината и «вярното». А това може да стане лесно като му припомним, че именно относителността (съ-относителността) поражда абсолютността на посоките чрез наслагването на «горното» на множеството изкачващи се и устремили се нагоре хора, а също и като забележим, че обратното на всяко «горно» е именно «долно» и «нисше» — тук всички спорове са излишни, разсъдъкът трябва да замлъкне пред правото и истината. Дори и да е вярно, че «всичко е относително», то от това следва, че е относителна и самата… относителност, от което пък се извежда абсолютността на нещата, за които «не се спори», излишно е да се спори. Кои обаче са нещата, намиращи се «горе» (които се достигат със значителни усилия именно заради тяхната ценност) и, респективно, кои са «долу» — и значи до тях лесно можем да се «смъкнем» и пропаднем? Другояче казано, кои са
«местата» за света, които изобщо определят посоките — както в пространството, така и във времето, «течащо в нашите гърди», благодарение на което всичко става и… загива?
Най-отгоре за човека, за всички нас е «небето» и «небесното», най-отдолу е «равната земя» и всичко «земно», «приземено», «вкоренено в земята». Човекът живее между тези два полюса, разположен е между тях: с краката си стъпваме на земята, а «отгоре» е главата, която изглежда ни подтиква да се стремим към високото и небесното. Това, че за разлика от «другите земни животни» — които са разположени с тялото си паралелно на земята — човекът стои вертикално на нея, това, че ние наистина стоим, докато животните всъщност «пълзят» по земята с четири крака, едва ли е лишена от смисъл подробност. Изглежда духът на човека е локализиран в горната част на тялото — главата и сърцето — поради което тъкмо той го е изправил «на два крака»(а не… «избуялата трева» на шегобийците Дарвин и Енгелс!), поради което ние сме заели «стратегически» крайно различна позиция спрямо света; това е многозначителен факт, свързан по тайнствен начин с човешката екзистенция, която коренно се различава от «животуването на животното». Духът ни «тегли» нагоре, но въпреки всичко сме стъпили здраво на земята: птиците ни превъзхождат, те не са така зависими от «земното» и силата на инертната тежест (макар че и човекът намери начин да лети, включително и в пространства, до които не е достигнала нито една птица: Луната!).