Партньори [The Partner-bg]

Кацнаха във военновъздушната база Кийслър в дванайсет без двайсет на обяд. За изненада, а и за доста сериозно разочарование на Патрик около пристигането му нямаше нищо празнично — никакви камери и репортери, никаква тълпа стари приятели, втурнали се да предложат помощта си в този тежък час.

Пистата бе отцепена по височайша заповед. Никаква преса. Пред портала, на миля и половина разстояние, се бе събрала тълпа, но бе възможно да се заснеме само приближаването и кацането на самолета. Журналистите също бяха разочаровани.

Честно казано, Патрик се бе надявал да се покаже пред медиите с неслучайно избраните хирургически дрехи, за да видят как купа надолу по стълбата към асфалта, как се тътри като пребито куче с оковани ръце и крака. Гледката щеше да е доста въздействаща — първото впечатление, което щяха да получат потенциалните съдебни заседатели от свободния свят.

Както се очакваше, сутрешният вестник бе публикувал на първа страница новината, че Ланиган е завел дело срещу ФБР. Снимките бяха големи, цветни. Само най-закоравелите души не биха изпитали малко съчувствие, поне за момента. Другата страна — властите, прокурорите, следователите — биха омекнали след подобен ход. Бяха предвиждали славен ден за тържеството на закона! Завръщането на най-големия крадец, при това адвокат! Ала ето че местното бюро на ФБР бе затръшвало вратите и бе изключило телефоните си, за да няма репортери. Единствено Кътър бе излязъл да го посрещне, при това тихомълком. Беше длъжен да го придружава от момента, в който стъпи на земята.

Заедно с Кътър чакаха шериф Суийни, двама офицери от базата и Санди.

— Здравей, Патрик, добре дошъл у дома — поздрави го шерифът.

Патрик протегна двете си ръце, заради белезниците, и се опита да се ръкува.

— Здравей, Реймънд — отвърна усмихнато той. Познава ха се добре, както всички местни адвокати и местни ченгета. Реймънд Суийни бе станал шериф на окръг Харисън девет години преди пристигането на Патрик.

Кътър пристъпи напред, за да се представи, но веднага щом чу „ФБР“, Патрик извърна лице и кимна на Санди. Наблизо чакаше син микробус, почти същия като онзи, с който го бяха закарали до самолета в Пуерто Рико. Патрик седна най-отзад с адвоката си, след което се качиха и останалите.

— Къде отиваме? — прошепна той.

— В болницата на базата — отвърна Санди също шепнешком. — По медицински причини.

— Браво на теб.

Микробусът забръмча и се затътри като охлюв. Минаха край пропускателен пункт — войникът едва вдигна поглед от спортната страница, която четеше, — после подкараха по права тиха алея с офицерски жилища от двете страни.

Животът му на беглец бе изпълнен със сънища — някои истински, докато спеше, а други, докато бе буден и умът му се рееше без посока. Повечето бяха ужасяващи — кошмари, в които сенките ставаха все по-големи и по-дръзки. Имаше и приятни мечти за розово бъдеще, освободено от минало. Те бяха редки, както сам се бе убедил. Миналото нямаше край.