Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Яребица на крушово дърво.
И сега, без да се замисля, бе нарекъл този къс хартия с дата, телефонен номер и два пъти подчертано НЕ!!! „документ“!
Никак не се радваше.
Риа, жената, която външно приличаше на Дженифър Уит, крещя и се кара на своя Джими толкова ядосано и дълго, че когато най-накрая надзирателката дойде и измъкна телефонната слушалка от ръцете й, за да я окачи на вилката, тя само наведе глава и се върна мълчаливо в килията си. В съседната килия Дженифър се надигна на лакът върху нара си.
— Не ми прозвуча добре.
— Това лайно! — След трийсетина секунди пауза Риа отново влизаше във форма. — Този педераст Джими ми каза, че трябвало да чакам още няколко дни! Можело и седмица! Седмица тук! Майната му! Ако се чука с някоя друга, ще го убия тоя кучи син!
— Какво точно ти каза? — попита Дженифър, като се надяваше да я зарази със спокойствието си. Подобен тон бе може би подходящ, когато е на смях, когато всички са заедно и се веселят, но когато е изблик на гняв… напомняше й за Лари, за други неща, за собственото й положение. От избухването на Риа я полазиха тръпки. Сви се върху изпоцапания гол дюшек и се опита да ги укроти. — За парите ли?
— Това мръсно лайно! — Риа сграбчи пластмасовата чашка, в която бяха пастата и четката й за зъби и я запрати към решетката.
— Риа, престани, моля те!
Риа престана да крещи и ругае, но след това направи няколко крачки, свлече се на пода и се разплака.
След малко Дженифър стана от нара и се приближи до решетката, която ги разделяше.
— Не успял да намери пари за гаранцията ли?
Риа поклати глава тихо.
— В началото каза, че трябвало да почакам най-много още ден-два. Сега вика, че без мен приходите му намалели и му трябвало повече време. Какво ще кажеш? Без мен приходите му намалели! — И тя отново се разрида.
— Колко ти трябват? — попита Дженифър.
— Какво?
— Колко пари каза, че ти е гаранцията. Пет хиляди?
Риа кимна.
— Защо?
Дженифър седна на пода, сви колене пред гърдите си и ги обви с ръце. Бе научила доста неща за затвора. Клара също знаеше много, както и Мерседес. Ако ти стиска и имаш пари, ако ножът е опрял до кокала, можеш да подкупиш надзирателите, да уредиш едно или друго. Беше се случвало много пъти.
— Още не съм съвсем сигурна — отвърна Дженифър, — но може би ще му помогна да ги намери. — Каза го съвсем тихо, после вдигна очи към Риа. Искаше да е сигурна, че ако някой друг чуе, ще може да отрече. Риа я гледаше с полуотворена уста, сякаш не вярваше на ушите си. — Разбира се, ще трябва и ти да ми помогнеш, ако се наложи.
12
„Лудницата“ на госпожа Картър бе главната забележителност на улица „Калифорния“ в продължение на половин век. Сервираха „помия“ — гъсто турско кафе и преди еспресото да се наложи през седемдесетте, в „Лудницата“ можеше да се намери най-добрата „Ява“ в цялата западна част на града. Луан, дъщерята на госпожа Картър, все още си правеше „помия“ по стария начин — разбъркваше едро смлени зърна в кипяща вода и после наливаше през цедка. Получаваше се доста силна течност.
Харди имаше нужда тъкмо от това. През нощта двете ангелчета ги бяха будили с Франи поне шест пъти едно след друго — Ребека имаше възпалено ухо и температура, а Винсънт, както обикновено, искаше да яде. Забавляваха се, но и двамата родители бяха на мнение, че са преживявали и по-добри времена.
Описанието, което Глицки бе направил на Уолтър Теръл — блед, кестеняв, с мустаци — не беше кой знае колко точно. Оказа се мургав, средиземноморски тип, доста далеч от предварителната представа. Харди седна и сложи куфарчето си на масата, за да го познае онзи. След малко Теръл се появи и се настани безшумно срещу него.
Беше и по-млад от очакваното — на около трийсет и две. На четирийсет Харди не се чувстваше стар, но се разстройваше, защото повечето от хората, с които работеше, в последно време бяха по-млади от него и това не бе убягнало от вниманието му.
Теръл беше с маратонки, протрити дънки „Ливайс“, бяла риза на ситни райета и сако, което му бе по мярка. Каквито и да бяха съмненията на Глицки към Теръл и неговите теории, този човек сигурно бе успял да се прояви, след като беше стигнал до отдел „Убийства“.
Щом му донесоха кафето, той отпи, потрепери и започна да слага вътре захар, сякаш идеше краят на света.
— Що за име е Дизмъс? — Пак опита „помията“. Продължи да разбърква.
Харди обясни за хиляден път, че това е името на добрия крадец от кръста до Христос.
— Мисля си, че нашите са искали да ме накажат за нещо. Като си помисля, че можеха да ме кръстят Бил или Джак…