Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
В бележника си записа да напомни на Фримън да не допуска журналисти до това място. Предположи, че обстановката отразява вкусовете на Лари, не на Дженифър.
На целия долен етаж всичко беше безукорно чисто, стерилно. Кухнята — бели и черни квадрати на пода, бели и черни мебели — сякаш никога не бе използвана. Над печката висяха медни съдини.
Тишината бе тежка — Харди се улови, че ходи на пръсти из стаите на първия етаж. В трапезарията видя черна лакирана маса и шест стола. Библиотека, пълна най-вече с медицински книги. Никакви романи — само биографии и история. Малка стаичка с камина, канапе и поставка за списания. Никакви списания. Дръпна покривката на леглото — нямаше чаршафи.
Спря в долния край на стълбата. Нима Дженифър бе обитавала тази къща? Не се виждаше никакъв признак за живот. Отбеляза си да я попита да не би през последните месеци да е била другаде. И къде.
Месец след като с Франи се нанесоха в новата си къща, от един лунапарк й купи картичка с надпис: „ЧИСТАТА КЪЩА Е ПРИЗНАК ЗА ПОХАБЕН ЖИВОТ“. Сега тя висеше гордо в кухнята. Реши че няма смисъл да проверява дали и Дженифър случайно няма такава.
Горе бе съвсем същото. Вляво беше стаята на Мат — оправено легло, старателно подредени играчки. Слънцето залязваше и изпълваше пространството вътре с оранжев блясък. Оттам се влизаше в баня и нарисуваните с шаблон морски кончета на стената бяха единственият признак засега, че някой е живял тук.
Мина отново покрай стълбата и спря, за да погледне надолу към всекидневната и трапезарията. Бяло. Черно. Огледала, метал и сгъстяващ се полуздрач. Прииска му се да свършва колкото се може по-бързо и да се махне оттук.
Голямата спалня го изненада. Жълтата полицейска лента все още беше там — не залепена на вратата, а се търкаляше на пода отпред. Прекрачи я и влезе.
След като специалистите от полицията бяха свършили работата и чистачките бяха почистили, Харди изведнъж се почувства уверен, че Дженифър не е стъпвала в тази стая. Върху голия матрак на леглото имаше сгънати чаршафи и одеяла, на шкафа до вратата към банята видя кърпи, валма прах по ъглите.
Не знаеше дали си го въобразява, но му се стори, че вижда следи от кръвта. Беше тъмно и щракна ключа на лампата. Крушката изпука и изгоря. На двете нощни шкафчета край леглото също имаше лампи и той бързо, неспокойно, отиде и натисна копчето на едната. Така беше по-добре. Заобиколи леглото и запали другата. Наведе се и прокара ръка по белия мъхест килим. Стори му се, че вижда петно. Както и очакваше, не откри нищо, но все пак почувства облекчение.
Изправи се. Беше по-спокоен. Запали лампата в банята и надзърна. И тук нямаше признаци за живот. Угаси лампите край леглото и излезе, като на прага спря за миг, за да погледне още веднъж стаята, в която бяха извършени убийствата.
В края на коридора, вляво, имаше още една врата. Лампата — този път не изгоря — му помогна да види безличен кабинет с шкафове, папки, рафтове с медицински списания. В средата имаше голямо черно бюро, добре подредено, покрито със зелена кожа. Харди седна зад него.
Очевидно и тук не бе влизал никой. Върху бюрото имаше дебел слой прах. Зачуди се дали полицаите са направили опис на вещите в тази стая и си даде сметка, че може и да не се е наложило. Самата Дженифър бе предоставила компрометиращия списък, „забравяйки“, че пистолетът липсва.
И, естествено, ако наистина не бе влизала в спалнята, нямаше как да предположи, че липсва. Това би могло да се окаже съществено. Трябваше да я попита. Записа си.
Продължи да седи и докато последните слънчеви лъчи се процеждаха през завесите на прозореца, се опита да си представи как ли е изглеждал животът в тази къща. Педантичният ред навсякъде, според него, би могъл да те докара до лудост. Просто човек нямаше къде да се отпусне, дори донякъде. Когато всичко това се натрупа, нямаше как да изпуснеш парата. Емоциите трябваше да се взривят…
Надраска последните си бележки върху бюрото и се загледа към прозореца. В този момент с лявата ръка напипа нещо. В горния ляв ъгъл изпод зелената кожа се подаваше лист хартия.
Беше от джобен бележник със спирала, неравномерно откъснат. Изглеждаше нехарактерно за Лари Уит — подобен човек не би могъл да понесе неравномерностите по края. Той би отрязал листа с ножичка или с острото си джобно ножче.