Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
Накрая Кристиан се надигна с безкрайно отегчен вид.
— Хайде, Роуз. Ако исках да слушам това, щях да се върна в класната стая. Освен това огладнях.
Лиса вдигна очи към него.
— До вечерята остава още час и половина.
— Отивам при захранващите — обясни й Кристиан. — Днес още не съм бил при моя.
Той я целуна по бузата и си тръгна, а аз го последвах. Навън отново беше започнало да вали сняг. Загледах се в снежинките, прехвърчащи около нас. През декември, когато заваля първият сняг, бях много развълнувана. А сега цялата тази бяла снежна покривка ми беше омръзнала. Както преди няколко нощи подобно влошаване на времето ми помогна да се поразсея, така и сега студеният въздух сякаш успя да ме изтръгне от измъчващите ме мисли. Ставаше ми все по-леко с всяка стъпка, с която се приближавахме към захранващите.
Захранващи наричаме хората, които доброволно и редовно предоставяха кръвта си на мороите. Но за разлика от стригоите, които убиваха жертвите, след като пиеха от кръвта им, мороите поемаха само по малки количества всеки ден, което в никакъв случай не убиваше донорите. Тези хора живееха в еуфория, предизвикана от вампирските ухапвания и се чувстваха напълно щастливи да живеят така, изолирани, от нормалното човешко общество. Обикновено в Академията имаше по един или двама захранващи за всяко от спалните общежития на мороите, които дежуреха през нощните часове, но денем, за да получат дажбата си, учениците трябваше да ходят в столовата.
Докато продължавахме да крачим напред, аз оглеждах побелелите от сняг дървета и камъни, както и белите огради. Още нещо бяло се мярна сред пустия пейзаж и привлече вниманието ми. Е, не беше съвсем бяло. Имаше цвят — но много блед, като промит с вода.
Рязко се заковах на място и усетих как очите ми се разшириха. Мейсън стоеше от другата страна на двора, почти сливаш се с разположените наблизо дърво и стълб. Не, помислих си. Опитах се да се убедя, че ми се привижда, но той беше там, загледан в мен с тъжно, призрачно лице. И сочеше някъде към задния край на кампуса. Погледнах натам, но както и миналия път, нямах представа какво искаше да ми посочи. Отново извърнах очи към него и само го зяпах втренчено, обзета от неописуем страх.
Една леденостудена ръка ме докосна по врата и аз моментално се завъртях. Беше Кристиан.
— Какво не е наред? — попита ме той.
Пак погледнах в посоката, където видях Мейсън. Разбира се, вече нямаше никаква следа от него. Стиснах клепачи за миг и въздъхнах. После се обърнах към Кристиан. Закрачих до него и казах:
— Нищо, няма нищо.
Кристиан обикновено умееше да измисля остроумни коментари за всичко, когато бяхме заедно, обаче сега остана мълчалив. Аз пък бях погълната от мисли и тревоги заради Мейсън, затова също не говорех. Видението трая само няколко секунди. Като си мислех колко трудно се виждаше каквото и да било там, се усъмних дали всъщност не е било само някаква необяснима оптична измама. Опитах се да се убедя в това до края на пътя ни. Щом влязохме в столовата и се спасихме от студа, внезапно ме осени, че нещо безпокои Кристиан.
— Какво има? — попитах го, като се опитвах да не мисля повече за Мейсън. — Добре ли си?
— Много добре — побърза да ме увери той.
— Само че начинът, по който го каза, доказва, че не е така. Не ми обърна внимание, докато продължавахме навътре към залата със захранващите. Оказа се, че има повече морои, отколкото очаквах. Всички малки кабини, в които седяха захранващите, бяха заети от мороите, дошли преди нас. Брандън Лазар също беше сред тях. Щом приключи с процедурата, забелязах избледняващата, станала зелена, синина на бузата му и си спомних, че така и не открих кой го беше набил. Кристиан се записа при мороя, застанал до вратата, и се премести при чакащите, докато не бъде извикан. А аз си напрягах мозъка да измисля на какво можеше да се дължи лошото настроение на Кристиан.
— Какво ти става? Не ти ли хареса филма? Никакъв отговор.
— Прилоша ти от това, че Ейдриън сам се нарани? — Да поставям Кристиан на тясно, ми доставяше страхотно удоволствие, макар и да се чувствах виновна. Можех да го правя цяла нощ.
Отново никакъв отговор.
— Да не би да си… о, да.
Откритието ме споходи изневиделица. Изненадах се, че не се бях сетила по-рано.
— Разстроен си, защото Лиса иска да си говори с Ейдриън за магията?
Той само сви рамене, което ми каза всичко, което исках да знам.
— Хайде, тя не държи на магията повече, отколкото на теб. Нали знаеш, че това просто й е вродено? През всичките тези години Лиса непрекъснато се питаше защо не може да сътвори истинска магия, а накрая откри, че може — само дето е някаква откачена магия от напълно непредвидим вид. Просто се опитва да разбере тайните на дарбата си.