Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Отведе ги на едно уединено място, заслонено от съвета на кралицата с хитроумно преплетени клонки. От друга страна, оттук можеше да се гледа дървесният град Елвандар.
— Възможно ли е човек да свикне с това? — възкликна Пъг. Вгледа се в приятеля си и отново долови далечното ехо от някогашния си брат под сурово изсечените, нечовешки черти на високия воин.
Облечен в официалния си халат, Томас излъчваше сила и власт. Светлосините му очи, почти безцветни, се взираха в Елвандар.
— Да — промълви той. — Но красотата му не престава да ме вълнува.
— Никое живо същество не може да не го усети.
Беше вечер и Елвандар бе засиял от стотиците огньове — някои долу по земята, а други на площадките, издигнати сред клоните на дърветата. Из цялото горско селище бяха запалени сияещи фенери, но вместо с грубоватия жълт пламък на градските лампи те светеха с по-мека, синкавобяла светлина, която можеше да се види само тук. Самите дървета също така светеха — клоните им бяха осветени с меко сияние, леко синкаво или като зеленикава мъгла, сякаш листата фосфоресцираха.
Томас се обърна — обшитият му със златни нишки халат леко просветна — и каза:
— Време ли е да си слагам бронята, приятелю?
— Скоро, опасявам се — каза Пъг.
Томас промълви умислено:
— Когато спечелихме победата в Сетанон, се надявах, че сме приключили с тази история.
Пъг кимна.
— И аз се надявах. Но и двамата знаехме, че рано или късно пантатийците отново ще дойдат за Камъка на живота. — Намръщи се, сякаш се канеше да добави нещо, но го премълча. — Докато твоят меч стои забит в камъка и докато валхеру не са изчезнали окончателно, ние просто печелим време.
Томас не отговори. Продължаваше да се взира през плетеницата от клони към величественото сияние на Елвандар.
— Зная — най-после отрони той. — Ще дойде време, когато ще се наложи да извадя меча и да довърша онова, което започнахме тогава. — Беше изслушал с интерес разказа на Миранда за онова, което бе открила на южния континент. Татар, Акайла и другите я бяха разпитвали многократно през месеците, откакто бе дошла, изтръгвайки и най-малките подробности, които беше забравила. В много случаи нишката на търпението на Миранда беше на път да изтънее и да се скъса, но дълголетните елфи търпеливо и настойчиво водеха проучванията си.
Чуха се гласове, показващи че Агларана и нейните съветници идват, и кралицата, следвана от Татар, Акайла, Червено дърво и Калин, влязоха.
Миранда и Пъг сведоха глави, но кралицата каза:
— Дворцовият съвет приключи, приятели. Тук сме, за да обсъдим без официалности някои важни неща.
— Слава на боговете — каза Миранда.
Червено дърво се навъси.
— Запознатостта ми с вашата раса е ограничена. Но тази припряност, която наблюдавам у вас, човеците… ми е напълно непонятна.
— Припряност!? — възкликна Миранда, без да крие удивлението си.
— Ние се разправяме с тези пантатийци вече четиридесет години, Червено дърво — каза Пъг.
Старият елф взе предложения му бокал с вино и рече:
— Е, в такъв случай би трябвало да имате известна представа за врага.
Пъг изведнъж разбра, че старият елф се шегува, и се ухили.
— Напомняте ми за Мартин Дълголъкия.
Червено дърво се усмихна и годините се стопиха от лицето му.
— Виж, този човек го харесвам.
— Впрочем, къде е Мартин? — попита Томас.
— Тук съм — чу се гласът на бившия херцог на Крудий, който тъкмо се изкачваше по стълбата. — Не съм вече толкова пъргав като навремето.
— Но все още си доста добър с лъка, Мартин — каза Червено дърво. И добави: — Като за човек.
Мартин беше най-старият човек, когото Червено дърво можеше да нарече свой приятел. Вече деветдесетгодишен, Мартин приличаше на мъж на шестдесет. Силните му рамене и гърди все още бяха широки, макар ръцете и краката му вече да изглеждаха по-тънки, отколкото ги помнеше Пъг. Кожата му бе изсушена от слънцето и набръчкана, а косата му беше съвсем побеляла. Но очите му все още бяха будни и Пъг разбираше, че Мартин, след месеците, които бе преживял в Елвандар, си е съвсем с всичкия. У него нямаше и намек за треперене или старческо слабоумие. Макар да не го беше подмладило, вълшебството на Елвандар все пак го поддържаше жизнен.
Мартин кимна на Миранда и се засмя.
— Познавам едел — рече той, използвайки думата на елфите за самите тях — още от бебе. Хуморът им често е неуловим за хората.
— Както и представата им за „припряност“ — каза Миранда и погледна Пъг. — Вече близо година, че ако не и повече, все ни казвате, че трябвало да се заловим с това или с онова… и най-вече: „Трябва да намерим Макрос Черния“… но ви гледам, че си седите тука и не правите нищо.