Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— О, да — каза Ерик. — Много е опасно — на лицето му грейна лъчезарна усмивка.
Зачудих се дали щяха да забележат, ако се върнех обратно в леглото си. Прозях се. Два чифта очи се насочиха право към мен.
— Има ли нещо друго, което искаш да знаеш, Ерик? — попитах.
— Има ли нещо друго, което искаш да ми докладваш, Суки?
— Да, измъчват го.
— В такъв случай, няма да го освободят.
Ама разбира се. Трябва да си луд, за да освободиш вампир, когото си измъчвал. Инак цял живот ще се озърташ през рамо. Не се бях замисляла над това, но нямаше как да не се съглася с Ерик.
— Смяташ ли да атакуваш? — възнамерявах да съм много далече от Джаксън, когато това се случеше.
— Нека да помисля — отвърна Ерик. — Утре вечер ще ходите ли пак в бара?
— Да, Ръсел ни отправи специална покана.
— Суки привлече вниманието му тази вечер — обади се Алсид.
— Идеално! — зарадва се Ерик. — Утре вечер седни близо до свитата на Еджингтън и хубаво им бръкни в мозъците, Суки!
— Леле, изобщо нямаше да се сетя за това — ококорих се аз. — Божичко, така се радвам, че ме вдигна от леглото, за да ме просветлиш!
— Няма проблем — каза Ерик. — Готов съм да те будя по всяко време, Суки, ти само ми дай знак.
Въздъхнах.
— Махай се, Ерик. И пак лека нощ, Алсид.
Алсид изпъна гръб и зачака Ерик да излезе през прозореца. Ерик чакаше Алсид да излезе от стаята.
— Анулирам поканата ти за влизане в апартамента ми — каза Алсид.
Ерик веднага отиде до прозореца, отвори го и се изстреля в мрака сърдит. Когато се озова навън, възвърна самообладанието си, усмихна се, помаха ни с ръка и изчезна.
Алсид хлопна прозореца и спусна отново щорите.
— Не, има много мъже, които изобщо не ме харесват — казах аз. Този път лесно успях да прочета мислите му.
Той ме погледна изненадано.
— Така ли?
— Да, точно така.
— Щом казваш.
— Повечето хора… нормалните хора имам предвид… ме смятат за луда.
— Сериозно?
— Да, съвсем сериозно! И се чувстват като на тръни, когато ги обслужвам в бара.
Той започна да се смее, което бе толкова далече от реакцията, която очаквах, че не знаех какво да кажа и просто млъкнах. Алсид излезе от стаята, ухилен до ушите.
Много смешно, няма що!
Угасих лампата, съблякох халата си и го метнах в долния край на леглото. Сгуших се отново под купчината одеяла и се завих до брадичката. Навън беше тъмно и студено, а аз най-после се почувствах затоплена и в безопасност. И сама.
Сам-самичка на света.
Когато се събудих на сутринта, Алсид вече го нямаше. Строителите и геодезистите тръгват рано за работа, естествено, а аз съм свикнала да спя до късно заради работата ми в бара и заради връзката ми с вампир. Ако исках да се виждам с Бил, трябваше да го правя нощем, много ясно.
До кафеварката ме чакаше бележка. Имах леко главоболие, защото не носех на алкохол, а предишната нощ бях изпила две питиета. Главоболието ми не можеше да се нарече точно махмурлук, но и не се чувствах толкова свежа, колкото обикновено. Присвих очи, за да разчета дребния шрифт.
„Отивам по задачи. Чувствай се като у дома си. Ще се прибера следобед“.
В първия миг се почувствах разочарована и някак смачкана. Но после се взех в ръце. В крайна сметка, пребиваването ми тук нямаше нищо общо с романтичен уикенд, а познанството ми с Алсид датираше съвсем отскоро. Натрапиха му присъствието ми принудително. Свих рамене и си налях чаша кафе. Препекох си филийки и пуснах телевизора. След като изгледах един цикъл водещи новини по CNN, реших да си взема душ. Много дълъг душ. С какво друго можех да уплътня времето си?
Намирах се под заплахата да изпитам едно почти непознато състояние — скука.
Вкъщи винаги имах нещо за правене, макар и не всичко да ми доставяше удоволствие. Имаш ли свой дом, трябва и да се грижиш за него. В Бон Темпс можех да отида и до библиотеката, и до магазин „За един долар“, и до бакалията. Изпълнявах и всякакви поръчения по молба на Бил, които можеха да се свършат единствено през деня, заради работното време на разни учреждения.
Когато се сетих за Бил, тъкмо отскубвах едно стърчащо косъмче от веждата си, наведена над мивката срещу огледалото в банята. Наложи се да оставя пинсетата и да седна на ръба на ваната. Чувствата ми към Бил бяха толкова объркани и сложни, че не виждах начин да ги сложа в ред в близкото бъдеще. Но мисълта, че той е в беда и страда, а аз не знам как да го открия, не ми даваше мира. Никога не съм се заблуждавала, че отношенията ни ще се развиват гладко. С него сме личности от две коренно различни категории все пак. Освен това имахме и сериозна разлика в годините. Но тази огромна празнота, която изпитах след неговото заминаване, ми дойде изневиделица и още не можех да свикна с нея.