Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— Благодаря, ще обсъдя това с Алсид — отвърнах аз, без да издавам нито йота от ентусиазма си. Стараех се да изглеждам подвластна на Алсид, но не и съвсем безхарактерна. Слабите хора не оцеляват дълго в обкръжението на вампирите. Ръсел Еджингтън вярваше, че създава у околните представата за старомоден южняшки джентълмен, и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да му играя по свирката и да подхранвам този негов имидж.
Алсид се върна с мрачно изражение на лицето.
— Опасявам се, че шалът ти е претърпял злополука — каза той и аз осъзнах, че е много ядосан. — Деби, предполагам.
По средата на красивия ми копринен шал имаше прогорена огромна дупка. Опитах се да остана спокойна, но не успях. Очите ми се напълниха със сълзи, но не само заради шала, предполагам. Това просто преля чашата.
Еджингтън, разбира се, попиваше всяка дума от разговора ни.
— По-добре шалът, отколкото аз — казах и неубедително свих рамене. С усилие на волята успях да повдигна ъгълчетата на устните си. Поне чантичката ми изглеждаше непокътната, макар че в нея нямаше нищо друго, освен пудра и червило, както и малко пари, с които щях да платя вечерята си. За мое огромно изумление, Алсид свали сакото си понечи да ме наметне. Започнах да протестирам, но изражението на лицето му ясно показваше, че се хабя излишно.
— Лека нощ, госпожице Стакхаус — каза вампирът. — Ерво, ще се видим утре вечер, нали? По работа ли си в Джаксън?
— Да — любезно отвърна Алсид. — Радвам се, че си поговорихме, Ръсел.
Когато излязохме на улицата, пикапът вече ни чакаше отпред. Тротоарът изглеждаше също толкова злокобно, колкото и на идване. Зачудих се как ли се постигаше целият този ефект, но се чувствах твърде потисната, за да разпитвам кавалера си.
— Не трябваше да ми даваш сакото си, сигурно замръзваш — казах аз, след като изминахме няколко пресечки.
— Облечен съм с повече дрехи от теб — отвърна Алсид.
Той не трепереше като мен, дори и без връхна дреха. Сгуших се в сакото му, наслаждавайки се на копринения хастар, на топлината, на неговия мирис.
— Изобщо не биваше да те оставям сама с онези идиоти в клуба.
— Всеки отива в тоалетната, рано или късно — кротко отвърнах аз.
— Трябваше да помоля някого да седне при теб.
— Аз съм голямо момиче. Нямам нужда от постоянна охрана. В бара, където работя, подобни дребни инциденти се случват непрекъснато — в гласа ми се прокрадна отегчение, но наистина така се чувствах. За жалост, когато работиш като сервитьорка, рядко се случва да видиш добрата страна на мъжката природа, дори в заведение като „Мерлот“, където собственикът се грижи добре за персонала си, а повечето от клиентите са местни.
— В такъв случай не трябва да работиш там — категорично заключи Алсид.
— Добре, ожени се за мен и ме отведи далече от всичко това — сериозно отвърнах аз и той ме погледна уплашено. На лицето ми грейна широка усмивка. — Трябва някак да си изкарвам прехраната, Алсид. Освен това тази работа ми харесва.
Не успях да го убедя, изглеждаше замислен. Налагаше се да сменя темата.
— Те държат Бил — казах.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Но защо? Какво толкова знае той, че да накара Еджингтън да предприеме такава сериозна стъпка? Това би могло да предизвика война.
— Не мога да ти кажа.
— Но знаеш, така ли?
Ако му кажех, това значеше да призная, че му се доверявам. Грозеше ме същата опасност, в която се намираше Бил, ако станеше известно, че знаех онова, което знаеше и той. А аз щях да се пречупя много по-бързо.
— Да — казах. — Знам.
6
В асансьора мълчахме. Докато Алсид отключваше апартамента си, аз се облегнах на стената. Чувствах се като развалина: изморена, объркана, разстроена от свадата с върколака и вандалщината на Деби. Изпитвах желание да се извиня, но не знаех за какво.
— Лека нощ — казах аз пред вратата на спалнята си. — О, ето, вземи. Благодаря — съблякох сакото и му го подадох.
Той го закачи на облегалката на един от високите столове до барплота в кухнята.
— Имаш ли нужда от помощ за ципа? — попита.
— Би било чудесно… дръпни го само в началото — обърнах се с гръб към него.
Той ми помогна с последните няколко сантиметра от ципа, когато се обличах; колко мило от негова страна, че се сети за това и сега, преди да се прибере в спалнята си. Почувствах как големите му пръсти докосват гърба ми и дръпват ципа надолу. После се случи нещо неочаквано — той ме докосна отново.
Пръстите му погалиха кожата ми и аз потръпнах от глава до пети.