Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— Не, благодаря — учтиво отвърнах аз, макар да имах мрачното предчувствие, че нещата няма да приключат дотам. Но нищо не ми пречеше да се настроя оптимистично. Имах богат опит с напористи мъже в „Мерлот“, но там винаги разчитах на подкрепа. Сам не толерираше обидно отношение към персонала си.
— Ама разбира се, че искаш да дойдеш при нас, захарче — продължи да настоява той.
За пръв път през живота си съжалявах, че Буба не е наблизо.
Сякаш започвах да свиквам с мисълта, че онези, които ме безпокояха, свършваха зле. А може би започвах да свиквам и с мисълта, че част от проблемите ми намираха решение без мое участие.
Замислих се дали да не го стресна, като прочета мислите му. Нямаше да е трудно — за разлика от повечето върколаци, този тук излъчваше кристално ясен сигнал. Но мислите му бяха толкова досадни и предсказуеми (похот, агресия), че не си струваше, а освен това членовете на бандата му имаха за задача да търсят приятелката на вампира Бил, за която знаеха, че работи в бар и е телепат. Затова реших да не се навирам сама между шамарите.
— Не, не искам да сядам на вашата маса — решително отказах аз. — Остави ме на мира! — слязох от стола, за да не се окажа притисната в ъгъла.
— Дошла си тук без мъж. А ние сме истински мъже, сладурче — той притисна свободната си ръка към доказателството за мъжеството си. Просто очарователно. Как да не се възбуди човек! — Ще те ощастливим подобаващо.
— Не би могъл да ме направиш щастлива дори да си Дядо Коледа — казах аз и стоварих крака си върху горната част на ходилото му. Ако не носеше ботуши, можеше и да има ефект. В случая едва не счупих тока на обувката си. Ругаех наум изкуствените си нокти, защото ми пречеха да свия дланта си в юмрук. Исках да го фрасна в носа със свободната си ръка; внезапният удар в носа е много болезнен и така щях да го принудя да ме пусне.
Той изръмжа насреща ми — съвсем истинско ръмжене, — когато токът ми се стовари върху крака му, но не разхлаби хватката си. Свободната му ръка стисна голото ми рамо и пръстите му се забиха в плътта ми.
Стараех се да съм тиха и да реша проблема без излишна гюрултия, но вече нямах сили за това.
— Пусни ме! Веднага! — изкрещях аз с пълно гърло и направих героичен опит да забия коляно в топките му. Върколакът имаше масивни бедра, плътно опрени едно до друго, и не можах да улуча целта си. Но все пак успях да го изненадам и макар че ноктите му одраха рамото ми, той ме пусна.
Но заслуга за това имаше и Алсид, който докопа здравеняка за врата. А точно когато другите членове на бандата наобиколиха бара, за да окажат помощ на приятелчето си, се намеси и господин Хоб. Таласъмът, който ни посрещна на входа, съвместяваше и задълженията на охранител, както се оказа. Макар на външен вид да изглеждаше като съвсем дребно човече, той обви ръце около кръста на едрия рокер и го вдигна от земята като перце. Върколакът започна да пищи, а наоколо се разнесе миризма на пърлено месо. Кльощавата барманка включи мощен вентилатор, който свърши добра работа за въздуха, но виковете на нещастника все още се чуваха от тесния тъмен коридор, който не бях забелязала досега. Може би водеше към задния вход на сградата. После се чу силен метален звън, писък и отново метален звън. Явно нарушителят бе изхвърлен навън през задната врата.
Алсид се обърна с лице към приятелите на мотоциклетиста, а аз стоях зад него и не спирах да треперя — нервна реакция. Рамото ми кървеше от ноктите на ухажора ми. Имах нужда от „Неоспорин“ — лекарството, с което баба мажеше всяка моя рана, когато категорично отказвах камфоровия спирт. Но драскотините ми трябваше да почакат, защото се задаваше нов сблъсък. Огледах се наоколо за някакво оръжие и забелязах, че барманката е извадила бухалка и я е сложила върху тезгяха. Момичето тревожно наблюдаваше развитието на нещата. Грабнах бухалката и застанах до Алсид. Размахах импровизираното си оръжие и зачаках следващия им ход. Както ме е учил брат ми Джейсън — който често се бие по баровете, — избрах си един конкретен мъж, представих си как замахвам с бухалката и го удрям с всичка сила по коляното, което ми беше по-близо, отколкото главата му. Това със сигурност щеше да го повали на пода.
И изведнъж някой пристъпи на неутралната територия, която разделяше нас двамата с Алсид и върколаците. Дребният вампир, онзи същият, който разговаряше с моя човешки източник на неприятна информация.