Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
Имаше крехко телосложение и ръст под метър и седемдесет. Умрял е на около двайсетгодишна възраст, предположих аз. Гладко избръснат, много блед; очите му имаха цвят на горчив шоколад и изглеждаха още по-тъмни на фона на рижата му коса.
— Госпожице, позволете ми да ви се извиня за причиненото неудобство — каза той напевно, със силен южняшки акцент. Не бях чувала толкова силен акцент от двайсет години — откакто умря прабаба ми.
— Съжалявам за нарушаването на спокойната обстановка в бара — казах аз, стараейки се да запазя личното си достойнство, макар да стисках бейзболна бухалка в ръка. Инстинктивно бях изритала високите си обувки, за да не ми пречат в боя. Изпънах гръб и учтиво кимнах на вампира в знак на уважение към авторитета му.
— Момчета, налага се да напуснете веднага — обърна се дребният вампир към върколаците, — но преди това трябва да се извините на дамата и нейния придружител.
Те запристъпваха от крак на крак, но никой не искаше да бъде пръв. Единият от тях — рус, с гъста брада и кърпа на главата — изглеждаше по-млад и по-глупав от останалите. В очите му тлееше желание да се сбие; гордостта му не можеше да се примири със създалата се ситуация. Съзнанието му излъчи сигнал за предстоящото му движение още преди да го е започнал. В този миг аз светкавично протегнах бухалката към вампира, той я стисна в ръка и счупи с нея крака на върколака.
В бара настъпи пълна тишина; чуваха се единствено писъците на пострадалия. Върколаците занареждаха в хор: „Извинявайте, извинявайте“, вдигнаха русия си приятел и го изнесоха на ръце навън.
След това музиката засвири отново, дребният вампир върна бухалката на барманката, Алсид взе да ме оглежда за повреди, а аз започнах да треперя.
— Добре съм — успокоих го аз. С нетърпение чаках присъстващите да си намерят нещо друго за гледане.
— Но вие кървите, скъпа моя — каза вампирът.
Така си беше; от драскотините, оставени от ноктите на върколака, бликаше кръв и се стичаше надолу по рамото ми. Знаех какъв е етикетът. Наведох се към вампира и му предложих да си близне.
— Благодаря — мигом отвърна той и езикът му се стрелна навън. Знаех, че раната ми ще зарасне по-бързо с помощта на слюнката му, затова стоях и не мърдах, но честно казано, се чувствах така, сякаш ме щипеха по задника пред хора. Усмихвах се въпреки неудобството си, макар че усмивката ми едва ли е изглеждала искрена. Алсид държеше ръката ми и това ме успокояваше.
— Съжалявам, че се забавих — каза той.
— Не всичко може да се предвиди.
Мляс, мляс, мляс. Е, стига де! Кръвотечението вече трябваше да е спряло.
Вампирът се изправи, облиза устните си и ми се усмихна.
— Великолепно преживяване. Ще позволите ли да ни се представя? Казвам се Ръсел Еджингтън.
Ръсел Еджингтън, кралят на Мисисипи; имах подобни съмнения, съдейки по реакцията на върколаците.
— Приятно ми е да се запознаем — учтиво отвърнах аз и се зачудих дали е редно да направя реверанс. Но той не се представи с титлата си. — Аз съм Суки Стакхаус, а това е моят приятел Алсид Ерво.
— Познавам семейство Ерво от години — отвърна кралят на Мисисипи. — Радвам се да те видя, Алсид. Как е баща ти? — все едно си стояхме пред Презвитерианската църква в слънчева неделна утрин, а не във вампирски бар посред нощ.
— Добре е, благодаря — сковано отвърна Алсид. — Съжаляваме, че станахме причина за това недоразумение.
— Вината не е ваша — любезно каза вампирът. — Понякога се налага мъжът да остави за малко дамата си сама, а дамите не могат да носят отговорност за невъзпитаното поведение на глупаците — Еджингтън на практика се поклони на мен. Нямах представа какво трябва да направя в отговор, затова кимнах още веднъж; стори ми се най-сигурно. — Ти си като роза, разцъфнала в буренясала градина, скъпа моя.
А ти дрънкаш големи глупости.
— Благодаря, господин Еджингтън — отвърнах аз и сведох поглед надолу, за да прикрия скептичното си излъчване. Дали не трябваше да го наричам „Ваше височество“? — Алсид, боя се, че трябва да се прибирам — казах аз, опитвайки се да звуча като една нежна, кротка и уплашена девойка. Изобщо не беше трудно.
— Разбира се, скъпа — веднага отвърна той. — Изчакай само да взема шала и чантичката ти — и той незабавно се отправи към нашата маса, бог да го благослови.
— Госпожице Стакхаус, бихме искали да ви видим тук и утре вечер — каза Ръсел Еджингтън. Човекът, който го придружаваше, стоеше зад него, положил ръце на раменете му. Дребният вампир се протегна и потупа едната от тези две длани. — Не искаме да се окажете прогонена от един невъзпитан индивид.