Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2

Земята се надигна към лицето ѝ. Извивайки се, Алекс тупна в някаква купчина на дясната си

страна, ударът изкара въздуха от дробовете ѝ с противно грухтене. Тя лежа там за секунда

зашеметена, дясното ѝ рамо пищеше от болка, тежката медицинска раница беше като наковалня

върху гърба ѝ. Въздухът беше оживял с прашенето на пламъците и с рев като на бягащ влак. Тя се

претърколи наляво, за да застане на ръце и колене. Снегът тук вече се топеше на локви ледена

киша. Недалеч Вълка беше по корем, избутваше се от водата, кашляше и плюеше. Все още

опитвайки да си поеме въздух, тя завъртя очи надясно. Замаяната Пени беше там, косата ѝ

падаше около лицето.

Но това, което Алекс видя надолу по хълма, заби кука от страх в гърдите и.

Бяха паднали близо до къщата, на хълма, но достатъчно далеч, за да има тя видимост към

езерото и - по-специално - да види, че пътят е без изход. Вълка и другите бяха дошли от запад, както и техните преследвачи. Беше забелязала коне, принадлежащи вероятно на мъжете, които

току-що бяха опекли. Тези животни все още бяха там, събрани на нервна купчина, борейки се да

скъсат въжетата и да избягат от огъня.

Но това, което смразяваше сърцето ѝ, в момента излизаше от дърветата: още мъже на коне.

Имаше и двама младежи. Единият беше по-млад от другия, но и двамата носеха същите бели

камуфлажи и бяха обвити в онази странна смрад на химиотерапия. Миризмата, идваща от по-

младия, беше по-силна.

Последен от гората се измъкна друг старец. В контраст с останалите той носеше черно

вместо бял ловджийски камуфлаж и яздеше лъскав катраненочерен скопец. Щом той се появи, усещането за онази Червена буря - „давай-давай, върви-върви“ - се усили.

Тя се сниши и се опита да мисли. Трябваше да тръгват. „Да избягаме към гората. Ако можем

да се отдалечим достатъчно, преди да ни видят...“ Къде беше пушката на Вълка? Погледът ѝ

пробяга по снега, не видя нищо и знаеше, че няма време да търси. Бягството сигурно нямаше да

помогне. Преследвачите им само трябваше да вървят по следите ѝ, но проклета да е, ако се

оставеше да я хванат.

Виждаше как мъжете напредват по пътя. Няколко бяха слезли от конете, сред тях и единият

от младежите. Другият се движеше много странно и докато гледаше как един от мъжете се

пресяга, за да успокои коня му, Алекс разбра защо: ръцете му бяха вързани. Също така, за

разлика от другите, този Променен беше гологлав. Косата му, златна като слънцето, падаше по

раменете. И имаше нещо познато в него.

Но това, което наистина я разтърси, беше моментът, в който златокосият Променен погледна

към тях и се провикна:

- Пени! Саймън! Не бягайте! Не бягайте!

„О, боже!“ Тя усети как лед потече във вените ѝ. Питър.