Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
Момичетата бяха на игрището и тъкмо започваше да вали. Аврора мерна отражението си в прозорците на главната сграда и не остана доволна. Английското време не се отразяваше добре на тена й, а и без златните ръце на Рамон изрусената й къса прическа беше избуяла чак до раменете, все още златиста на цвят, но без блясъка, който калифорнийското слънце даряваше.
— По-чевръсто, момичета! — изкрещя госпожа Дърдън, пременена в нелепо кепе и бричове. Тя размахваше някаква пръчка, сякаш събираше стадо овце. — Времето се влошава и искам да направим лагера колкото може по-бързо.
Аврора простена и погледна отчаяно към Паскал. Французойката сви равнодушно рамене — жест, който беше много по-красноречив от мрънкането.
Напуснаха територията на училището в мудна колона. Фран Харингтън явно още не беше схванала, че Аврора вече няма нужда от услугите й, и току се лепваше за нея. Днес кихаше през две минути и се жалваше, че е настинала.
— Може ли да лагерувам с вас двете? — изхленчи Фран. Непромокаемите й панталони шушкаха влудяващо на всяка стъпка.
— Още не знаем кой с кого ще лагерува — излъга Аврора. Господи, ако не познаваше Паскал, подобна експедиция щеше да е направо смъртоносна. Какво по-хубаво от това да катериш хълмовете с оловна тежест на гърба с плямпаща тъпанарка до теб! Все едно беше тръгнала на военен тренировъчен поход. Че и по-зле.
— Ама аз не знам как да разпъвам палатка! — завайка се Фран.
— Да не мислиш, че аз знам? Някой ще ни помогне.
След няколко часа изтормозената команда пристигна в удобна за лагеруване долинка. Раменете ги боляха, а лицата им бяха почервенели от шибащия дъжд. От всички страни ги заграждаха високи планини и враждебни облаци тегнеха над главите им. Беше едва четири следобед, а вече се смрачаваше. Слънцето никога ли не огряваше тази проклета страна? Аврора не помнеше кога за последно беше виждала синьо небе.
Оказа се, че Паскал е сръчна и в тази област. Разпъна палатката за няколко минути, докато останалите момичета се бореха безуспешно, а Юджини Бофърт се разпореждаше и ги поучаваше, оплетена до уши във въжета и рейки. За да затвори устата на Фран, Аврора й позволи да разпъне палатката си до тяхната и дори й помогна. Получи се нещо като килнат настрани, нестабилен и пронизван от вятъра балон. През това време Паскал седеше в идеално опънатата им палатка и си лакираше ноктите.
— Кой ще участва в спортното ориентиране утре? — попита госпожа Дърдън, кръстосвайки лагера като армейски генерал. Момичетата се криеха и дори не надничаха през отворените предни ципове. — Аврора?
Аврора едвам устоя на изкушението да й покаже среден пръст.
— Фран проявява желание, нали?
Фран подаде глава и се заоглежда като изплашен мишок.
— Добре — неохотно се съгласи се тя.
— Паскал, ти ще се заемеш с огъня, а аз ще приготвя вечеря — нареди възпитателката.
Вечерята представляваше метална тенджера с лигава оранжева гадост, която зарадва агитката на Юджини.
— Ооо, варен боб! — възкликнаха всички в един глас.
До тук ли бяха стигнали? До варен боб! Аврора не се сещаше за нищо по-гадно. Виж да имаше омари… Малко вероятно, особено, при положение че госпожа Дърдън вече приготвяше някакво жалко подобие на десерт. Единственото хубаво нещо на вечерта беше лагерният огън на Паскал. Топлината му сгря измръзналите им кости.
— Хайде да си разказваме страшни истории! — предложи Фран, притискайки колене към гърдите си.
— Да бе, понеже всеки ден виждаш духове — присмя й се Юджини. Една от дружките й, хърбаво момиче на име Алегра, се закикоти до нея.
— Не е нужно да съм виждала, за да вярвам в тях!
— Е, аз пък съм виждала — прозя се Юджини.
— Ооо, разкажи ни, хайде! — възкликна Алегра и шините на зъбите й блеснаха на светлината на огъня.
— Ами случи ми се миналия срок. Събудих се посред нощ, а откъм края на леглото ме гледаше някакъв… силует. Не мога да го опиша точно, но беше черен и размазан. Съществото беше ниско, колкото джудже, и беше загърнато с пелерина, която се развяваше като криле. По-грозно нещо не бяха виждала. Джуджето започна да дърпа завивките и чаршафа ми, опитах да изкрещя, но от гърлото ми не излезе звук. То не спираше да дърпа и цялото се тресеше, сякаш се смееше…
— Сигурна ли си, че не е била Дърдън? — Някои от момичетата се изкискаха на коментара на Паскал.
— Млъквай, Деверо — рече Юджини. — Нищо не разбираш.