Материали по процеса срещу Гюстав Флобер
- Автор:
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Материали по процеса срещу Гюстав Флобер». Краткое содержание книги:
Чели ли сте някога, господа, по-изразителен език? Виждали ли сте по-сладострастна картина? Ще ви цитирам още нещо.
„Никога госпожа Бовари не беше изглеждала тъй хубава, както по това време; тя имаше оная неопределима красота, която се поражда от радостта, от възторга, от успеха и която не е нищо друго освен хармония на темперамента с обстоятелствата. Нейните въжделения, нейните скърби, опитът от насладата и младежките й илюзии постепенно я бяха развивали, както цветята се развиват от тора, дъжда, ветровете и слънцето, и най-сетне тя разцъфваше в пълнотата на своята природа. Клепачите й бяха сякаш нарочно изрязани за нейните дълги любовни погледи, в които зеницата се губеше, а дълбокото й дихание издуваше тънките ноздри и очертаваше устните й, които при светлина бяха слабо засенени от лек, черен мъх. Би казал човек, че косите на тила й бяха натъкмени от художник, опитен в покварата: те се завиваха в тежка маса, небрежно и според случайностите на незаконната любов, която ги разплиташе всеки ден. Гласът й имаше сега по-гъвкава мекота, както и снагата й; нещо тънко, което проникваше във вас, се излъчваше дори от гънките на роклята и от извивките на крака й. Шарл както в първите дни на сватбата я намираше прелестна и съвсем неотразима.“
Дотук красотата на тази жена се състоеше в нейната миловидност, държане, дрехи. Сега я виждате без воал, разкрасена от изневярата.
Ето ви един портрет, господа, каквито господин Флобер умее да рисува… Авторът ви показва поезията на прелюбодеянието и аз още веднъж ви питам, не са ли пропити с най-дълбока безнравственост тези страници?
Стигам до втория важен момент. Госпожа Бовари е тежко болна и когато започва да се възстановява, се възвръща за кратко време към религията.
„В тия часове господин Бурнизиан дохождаше да я види. Той се осведомяваше за здравето й, донасяше й новини и с ласкави приказки, нелишени от приятност, я насочваше към религията. Само видът на расото му я ободряваше.“
Един ден, когато е тежко болна, тя иска да приеме причастието. Аз не обичам да чета в романи за религиозни чувства и обреди, но тази жена съвсем не е разкаяла се Магдалена. Напротив, тя дори и когато се моли, остава страстна и не се разкайва…
След това кратко религиозно отклонение идва второто падение… Леон и Ема си дават среща в катедралата. Когато излизат, Леон я поканва да вземат файтон.
Ние знаем вече, господа, че ще се извърши второто падение. После те наемат квартира, започват да се срещат. Цитирам:
„Тя завиваше в една улица, познаваше го по къдравите коси, които се подаваха изпод шапката.
Леон, на тротоара, продължаваше да върви. Тя тръгваше подире му до хотела; той се качваше, отваряше вратата, влизаше… Как се прегръщаха!
След целувките думите се надпреварваха. Разправяха си скърбите от изминалата седмица, предчувствията, тревогите за писмата; но сега забравяха всичко и се гледаха право в лицата с чувствени смехове и с възгласи от нежност.
Леглото беше широко, махагоново легло във вид на ладия. Завесите от червена коприна, които се спускаха от тавана, образуваха съвсем нисък свод над широката възглавница; и нищо в света не беше по-хубаво от нейната тъмнокоса глава и нейната бяла кожа, които изпъкваха върху тоя червен цвят, когато със свенлив жест тя сключваше двете си голи ръце, за да скрие лицето си.
Топлата стая с дебелия килим, с лекомислените украшения и със спокойната светлина сякаш беше напълно пригодена за страстна близост.“
Ето какво става в тази стая. Ще ви посоча още един важен момент, за да видите какви сладострастни картини са обрисувани в книгата.
„Колко обичаха те тази стая, изпълнена с веселост, макар че беше с малко излиняло велелепие! Винаги намираха мебелите на същите им места, а понякога фуркети, които тя беше забравила миналия четвъртък под подставката на часовника. Обядваха до камината на малка масичка. Ема режеше, слагаше късчета в чинията му, като го обсипваше с гальовни думи; и се смееше със звънлив и безпътен смях, когато пяната на шампанското преливаше от тънката чаша върху пръстените на ръцете й. Двамата бяха така потънали в своето взаимно притежание, че се мислеха в своя собствена къща и че ще живеят там до смъртта си като двама вечно млади съпрузи. Казваха «нашата стая, нашия килим, нашите кресла», тя дори казваше «моите пантофи», подарък от Леон, една нейна прищявка. Те бяха пантофи от розова коприна с лебедов пух по края. Когато сядаше на коленете му, кракът й висеше във въздуха и мъничкото й чехълче се държеше само на пръстите на босия й крак.