Материали по процеса срещу Гюстав Флобер
- Автор:
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Материали по процеса срещу Гюстав Флобер». Краткое содержание книги:
Вярно е, че така се танцува, но от това танцът не става по-морален.
Да вземем госпожа Бовари при най-обикновени обстоятелства — винаги и навсякъде същите багри, същата сладострастна нотка…
Сега вече познавате госпожа Бовари в обикновения живот, когато тя не предизвиква никого, когато още не е прегрешила, когато е напълно невинна, известни ви са основните багри на картината. Авторът извънредно грижливо, с великолепен стил е обрисувал тази жена. Но показал ли е нейния ум? Не. Сърцето й? Не. Душата й? Не. Физическата й красота? Също не. В замяна на това обаче той дава блестящ портрет на госпожа Бовари след прелюбодеянието. Картината е преди всичко изпълнена със сладострастие и красотата на госпожа Бовари е предизвикателна красота.
Стигам до четирите важни цитата. Ще посоча четири сцени от романа, както казах вече: първата — любовта с Родолф, втората — възвръщането към религията, третата — любовта с Леон и четвъртата — смъртта.
Да видим първата. Госпожа Бовари е пред падението… Ще дам един цитат от срещата между Ема и Родолф на селскостопанската изложба.
„Те се гледаха. Пресъхналите им устни тръпнеха от върховно желание; и пръстите им отпаднало, без усилие се сплетоха.“
Това са предпоставките на падението. Да прочетем описанието на самото падение.
„Щом усети меката земя, конят на Ема препусна в галоп. Родолф галопираше до нея…“
Те са вече в гората…
„— Не постъпвам добре, не постъпвам добре — повтаряше тя. — Луда съм, че ви слушам.
— Защо?… Ема! Ема!
— О, Родолф!… — каза бавно младата жена, като се отпусна на рамото му.
Роклята й се закачи за кадифената му дреха. Тя отметна назад бялата си шия, напрегната от въздишки, и цяла в сълзи, изнемогнала, като потрепери дълго и закри лице, тя се отдаде.“
Тя става, след като е изпитала умората на сладострастието, и се връща в семейното огнище, където я чака съпругът, който я обожава. Но изпитва ли угризение на съвестта тази жена след първото прегрешение, след първата изневяра, след първото падение? Не. Високо вдигнала чело, тя влиза в дома си, горда с изневярата.
„Но когато се видя в огледалото, тя се учуди от лицето си. Никога очите й не бяха изглеждали тъй големи, тъй черни, тъй дълбоки. Нещо неуловимо тънко, разляно по цялото й лице, я преобразяваше.
Тя си повтаряше: «Имам любовник, любовник!», наслаждавайки се от тая мисъл, също както би се наслаждавала от мисълта, че преживява едно съзряване. Значи, ще изпита най-сетне тия любовни радости, тая треска на щастие, които беше се отчаяла да чака. Тя навлизаше в нещо чудесно, дето всичко щеше да бъде страст, унес, опиянение.“
Така след първата грешка, след първото падение тя възхвалява изневярата, възвеличава прелюбодеянието, неговата поезия, сладострастие. Ето, господа, кое според мен е най-опасното, много по-безнравствено, отколкото самото падение.
Господа, всичко бледнее пред възхвалата на прелюбодеянието, дори последните нощни срещи.
Цитирам:
„За да й съобщи, че е дошъл, Родолф хвърляше шепа пясък върху щорите. Тя изведнъж скачаше; но понякога трябваше да чака, защото Шарл имаше манията да бъбри до камината и не свършваше. Нетърпението я разкъсваше; ако можеше, би го изхвърлила с поглед през прозореца. Най-после тя започваше нощния си тоалет; после вземаше книга и продължаваше да чете много спокойно, сякаш четенето я забавляваше. Но Шарл, който беше легнал вече, я викаше.
— Ела най-после, Ема — казваше той, — време е.
— Да, ще дойда! — отговаряше тя.
Но тъй като свещите светеха право в очите му, той се обръщаше към стената и заспиваше. Със затаен дъх тя се измъкваше усмихната, трепетна, необлечена.
Родолф имаше голяма наметка. Той я завиваше цяла в нея, хващаше я през кръста и без да продума, я отвеждаше в дъното на градината.
Седяха в беседката на същата пейка от гнили вършини, на която някога през летните вечери Леон я гледаше тъй влюбено. Сега тя почти не мислеше за него.
Звездите блестяха през безлистните клони на жасмина. Те чуваха реката, която течеше зад тях, от време на време по брега изпращяваха сухите тръстики. В тъмнината тук-там изпъкваха едри сенки и от време на време, трепвайки в едно и също движение, те се възправяха и се навеждаха като безкрайни черни вълни, които прииждаха, за да ги залеят. Нощният студ ги караше да се притискат един до друг; долавяха въздишките си, очите им се струваха по-големи в мрака и сред тишината тихо се отронваха думи, които падаха в душите им с кристална звучност и се отразяваха там с многократни трептения.“