Конспирация за Короната
- Автор: Съливан Майкъл Дж.
- Серия: Откровенията на Ририя #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Конспирация за Короната». Краткое содержание книги:
се да помогна.
– Не му обръщайте внимание. Ако искате съвет, старайте се да изди-
гате по-добри барикади.
– Да, препречете пътя с дърво следващия път – посъветва Ройс и до-
пълни съвета си с махване на ръка към клоните. – Това е просто жалко. И, в името на Марибор, си покрийте лицата. Уоррик не е чак толкова голямо
кралство и може да ви запомнят. Белънтайн няма да си направи труда да
ви преследва за някакви дребни кражби, но някой ден ще влезете в кръч-
ма и ще получите нож в гърба. – Ройс се обърна към Уилям. – Ти си бил
в Пурпурната ръка, нали?
Уил изглеждаше озадачен.
– Никой не е казвал нищо за това – той спря да дърпа клона, който
отместваше в момента.
– Не е и нужно. Ръката налага всички членове на гилдията да си пра-
вят тази глупава татуировка на врата – Ройс се обърна към Ейдриън. –
Предполага се, че ги прави да изглеждат опасни, но всъщност само доп-
ринася за лесното им идентифициране като крадци през остатъка от жи-
вота им. Като се замисли човек, да нацапотиш всекиго с червена ръка е
доста глупаво.
– Тази татуировка изобразява ръка? – запита Ейдриън. – Аз си мис-
лех, че представлява червено пиле. Но сега като каза, наистина прилича
повече на ръка.
Ройс върна поглед върху Уил и наклони главата му на една страна:
– Наистина прилича донякъде на пиле.
Уил притисна длан върху врата си.
След като и последните храсталаци бяха разчистени, Уилям запита:
– Кои сте вие в действителност? Какво точно е Ририя? Ръката така и
не ми казаха, само рекоха да стоя настрана.
– Не сме нищо специално – отвърна Ейдриън. – Просто двама път-
ници, наслаждаващи се на ездата през прохладна есенна нощ.
– Но наистина – каза Ройс, – трябва да се вслушате в съвета ни, ако
ще продължавате да вършите това. В крайна сметка ние ще последваме
вашия.
11
Конспирация за Короната
– Какъв съвет?
Ройс смушка леко коня си и отново пое по пътя:
– Ще посетим графа на Чадуик, но не се притеснявайте – няма да ви
споменем.
* * *
В ръцете си Арчибалд Белънтайн държеше света, удобно положен в
петнадесет откраднати писма. Всеки пергамент бе педантично изписан с
прекрасен, елегантен почерк. Видимо бе убеждението на автора в дълбо-
чината на думите и съдържащата се в значението им красива истина. Ар-
чибалд виждаше, че написаното е безсмислица, но бе на едно мнение с
автора що се отнася до неизмеримата им стойност. Отпи глътка бренди, затвори очи и се усмихна.
– Милорд?
Неохотно Арчибалд отвори очи и навъсено запита офицера:
– Какво има, Брус?
– Маркизът пристигна, сър.
Усмивката на Арчибалд се завърна. Внимателно пренави писмата,
върза ги в сноп със синя панделка и ги върна в сейфа си. Затвори тежката
му желязна врата, щракна ключалката и изпробва вратата с две резки
дръпвания. Сетне се отправи надолу по стълбите, за да посрещне госта.
Когато Арчибалд достигна фоайето, забеляза Виктор Ланаклин да
чака в преддверието. Спря за момент и загледа как старият човек крачи
напред-назад. Гледката изпълни Арчибалд с чувство на удовлетворение.
Маркизът притежаваше по-висша титла, но никога не го бе впечатлявал.
Виктор нявга може и да е бил величествен, заплашителен или дори га-
лантен, но цялата му слава отдавна бе изчезнала, сметена в забрава под
сивата коса и превития гръб.
– Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Ваше Благородие? – запита
с поклон плах прислужник.
– Не, но можеш да ми доведеш господаря си. Или трябва да го изло-
вя сам?
Прислужникът се сви:
– Убеден съм, че господарят ми ще бъде при вас всеки момент, сър
– поклони се отново и бързо се оттегли по посока на вратата в далечната
част на стаята.
– Маркизе! – Арчибалд поздрави благосклонно, докато влизаше. –
Толкова ми е приятно, че си тук – и то толкова бързо.
12
Майкъл Дж. Съливан
– Звучиш изненадан – остро отвърна Виктор. Разтърси омачкания
пергамент, който държеше в юмрука си и продължи. – Пращаш съобще-
ние като това и ме очакваш да се забавя? Арчи, настоявам да знам какво
става.
Арчибалд прикри презрението си от употребата на детския прякор
Арчи. Неговата майка му бе дала това прозвище – една от причините, по-
ради които той никога не можеше да прости на мъртвата си родителка.
Когато бе млад, всички – от рицари до прислужници – го бяха използвали
и Арчибалд винаги се бе чувствал унизен от фамилиарността. Веднъж