Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
Тя прогони тези мисли от главата си. Ахман беше Избраникът на Еверам. Длъжна бе да вярва, че той е надарил своя Шар’Дама Ка с някакво чудо в този момент на най-голяма нужда.
Той беше жив. Не можеше да е иначе.
Лийша яздеше мълчаливо и дори Тамос не проявяваше глупостта да я притеснява. Графът може и да споделяше често постелята ѝ, но тя не го обичаше така, както обичаше Арлен... или Ахман. Сърцето ѝ се разкъсваше, докато бе гледала двубоя им.
По всичко личеше, че Арлен имаше всички преимущества, и ако трябваше да избира, тя не би променила това по никакъв начин. Но измъчената му душа бе намерила поне някакъв покой през последните дни и Лийша се беше надявала, че той ще успее да принуди Ахман да се подчини и двубоят да приключи без смъртта на никой от двамата.
Беше извикала силно, когато Ахман прободе Арлен с Копието на Каджи – може би единственото оръжие на света, което можеше да му навреди. В онзи момент силите в двубоя се промениха и за пръв път гневът, който изпитваше към Ахман, заплаши да се превърне в омраза.
Но след като Арлен предпочете да се хвърли заедно със съперника си от скалата, вместо да изгуби, стомахът ѝ се сви в мига, в който Ахман изчезна от погледа ѝ. Детето в корема ѝ още не беше навършило осем седмици, но тя можеше да се закълне, че когато баща му падна в тъмната пропаст, то я изрита.
Силата на Арлен беше нараснала многократно през годината след първата им среща. Понякога ѝ се струваше, че няма нищо, което той да не може да направи, и дори самата тя се чудеше дали все пак Арлен не е Избавителят. Той можеше да се разтвори във въздуха и да се защити от сблъсъка. Ахман не можеше.
Но дори Арлен имаше своите ограничения, а Ахман ги беше подложил на изпитание по начини, които никой не бе очаквал. Лийша си спомняше ясно падането само няколко седмици по-рано, при което Арлен се беше размазал върху калдъръма в Хралупата и черепът му се беше пукнал като сварено яйце, чукнато в масата.
Само ако Рена не се беше втурнала след тях. Жената знаеше нещо за плановете на Арлен. Повече, отколкото разкриваше.
Групата реши да потегли в обратна посока много преди да стигне подножието на планината, като избягна прохода, който бе наблюдаван от скаути и от двете армии. Войната може и да беше неизбежна, но никой не искаше да я започне още тази нощ.
Планинските пътеки криволичеха и се разделяха. Неведнъж се налагаше Иневера да се съветва със заровете за избора на пътека; коленичеше на земята и ги разклащаше в ръката си, докато останалите чакаха нетърпеливо. Лийша копнееше да научи какво вижда жената в мешаницата от символи, но знаеше достатъчно, за да няма и най-малко съмнение в истинската сила на предсказанията.
Малко преди зазоряване откриха първия знак на Шанджат. Иневера ускори ход и останалите я последваха; препускаха по пътеката, докато хоризонтът не започна да се обагря в розово.
Разположените в подножието на планината наблюдатели не ги бяха забелязали, но телохранителките на Иневера, Ашия и Шанвах, се бяха изкатерили незабелязано по склона и сега се присъединиха мълчаливо към тях. Зеленоземският принц ги изгледа, но щом видя, че са жени, поклати презрително глава.
Най-после откриха Рена и Шанджат, които ги чакаха, разменяйки си изпълнени с подозрение погледи. Шанджат бързо излезе напред, застана пред Иневера и се поклони, удряйки се с юмрук в гърдите.
– Следите свършват тук, дамаджа.
Всички слязоха от конете и последваха боеца до една вдлъбнатина с човешки размери; изровената пръст и потрошената скала подсказваха за силен удар. Земята бе опръскана с кръв и се виждаха отпечатъци от стъпки, както и следи от борба.
– Продължи ли по следите? – попита Иневера.
Шанджат кимна.
– Изчезват недалеч от тук. Реших, че е най-добре да изчакам заповедите ви, преди да продължа нататък.
– Рена? – обади се Лийша.
Дживах ка на пар’чина стоеше, втренчила стъкления си поглед в окървавената яма, а ярката ѝ аура не изразяваше нищо. Тя кимна вцепенено.
– Обикаляхме наоколо часове наред. Сякаш са им израснали крила.