Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
Отнасяйки със себе си цялата надежда на човешката раса.
Застаналата от другата страна на пръстена Лийша Пейпър също извика. Строгите ритуални правила на Домин Шарум моментално бяха забравени и свидетелите от двете страни се втурнаха към ръба на пропастта; струпаха се там, взирайки се в тъмата, която беше погълнала двамата бойци.
В светлината на Еверам Иневера можеше да вижда в мрака света, очертан от сиянието на магията, толкова ясно, колкото и посред бял ден. Но магията се привличаше от живота, а долу нямаше почти нищо друго освен голи скали и кал. Двамата мъже, които допреди няколко мига сияеха ярко като слънце, бяха изчезнали в сянката на обгръщащата ги магия, изливаща се на повърхността.
Иневера завъртя обицата си с вградения в нея камък хора, който беше настроен на вълните на подобния камък на ухото на съпруга ѝ, но не чу нищо. Можеше да е излязъл от обхват, а може и да се бе счупил при падането.
А можеше и да няма нищо за чуване. Повя студен планински вятър и тя потисна потреперването си.
Погледна към останалите, които се бяха скупчили на ръба на пропастта, търсейки в израженията на лицата им намек за предателство, знак, че някой от тях е знаел какво ще се случи. Разчиташе и магията, която се излъчваше от тях. Гривната ѝ от защитени монети, направени от електрум, не ѝ позволяваше да разчита аурите с лекотата, с която правеше това съпругът ѝ чрез Короната на Каджи, но тя ставаше все по-добра в разчитането на емоциите. Очевидно всички в групата бяха уплашени. В различна степен, разбира се, но явно никой не беше очаквал подобен изход от двубоя.
Дори Абан, самодоволният лъжец, който винаги криеше нещо, сега беше изпълнен с ужас. Двамата с Иневера бяха непримирими съперници, всеки се опитваше да премахне другия, но той обичаше Ахман толкова, колкото бе способен един безчестен кхафит, и ако съпругът ѝ беше мъртъв, Абан щеше да изгуби повече от всеки друг.
„Трябваше да сложа отрова в чая на пар’чина – помисли си Иневера, спомняйки си простодушното му лице в нощта, в която се беше появил от пустинята с Копието на Каджи в ръка. – Да го убода с намазана с отрова игла. Да пусна отровна змия в постелята му, докато дреме преди Алагай’шарак. Или дори да обявя, че ме е обидил, и да го убия с голи ръце. Не биваше да оставям това на Ахман. Сърцето му беше твърде лоялно, за да извърши убийство и предателство, дори съдбата на Ала да зависи от това.“
Беше. Вече бе използвала минало време, макар да го нямаше само от броени секунди.
– Трябва да ги намерим.
Гласът на Джаян прозвуча глухо, сякаш се намираше на мили от тук, а не стоеше точно до нея.
– Да – съгласи се Иневера, все още потънала в мисли. – Макар че ще е доста трудно в тъмното. – Писъците на въздушните демони вече отекваха сред скалите заедно с дълбокия тътен на планинските каменни демони. – Ще хвърля хора, за да ни насочат.
– Как ли пък ще те чакам – каза ѝ дживах ка на пар’чина, избута с раменете си Роджър и Гаред настрани, просна се по корем и спусна краката си надолу в пропастта.
– Рена!
Лийша посегна да я сграбчи през кръста, но Рена беше твърде бърза и успя да се измъкне от хватката ѝ. Младата жена светеше от магическа сила. Не толкова ярко, колкото пар’чина, но по-ярко от всички, които Иневера беше виждала. Пръстите на ръцете и краката ѝ се забиха в скалата като нокти на демон.
Иневера се обърна към Шанджат.
– Върви след нея. Оставяй знаци по пътя.
За негова чест, когато погледна към пропастта, Шанджат не показа и капчица от страха, който изпълваше аурата му.
– Да, дамаджа.
Той се удари с юмрук в гърдите, преметна щита и копието през гърба си, просна се по корем и започна да се спуска надолу в пропастта, като подбираше внимателно пътя си.
Иневера се чудеше дали задачата е по силите му. Шанджат беше силен мъж, но тази вечер не беше убил нито един демон и не притежаваше нечовешката сила, която позволяваше на Рена ам’Бейлс да забива ноктите си в скалите.
Но кай’шарумът я изненада, а може би изненада и самия себе си, като се възползва от множеството пукнатини, които жената на пар’чина беше оставила след себе си. Скоро той също изчезна в мрака.
– Ако смяташ да хвърляш костите си, направи го сега, за да можем да започнем търсенето – каза Лийша Пейпър.
Иневера погледна към зеленоземската курва, потискайки озъбването си, което заплашваше да разкриви спокойното ѝ лице. Естествено, че ще иска да я види как хвърля заровете. Несъмнено отчаяно копнееше да научи пророческите защити. Като че ли не беше откраднала достатъчно от Иневера.