Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
Никой от останалите не знаеше, но заровете ѝ бяха разкрили, че Лийша носи детето на Ахман в утробата си, заплашвайки всичко, което Иневера беше съградила досега. Тя се бореше с импулса да измъкне ножа си и още в този миг да изкара зародиша навън, пресичайки проблемите още преди да са възникнали. Никой нямаше да успее да ѝ попречи. Зеленоземците бяха страховити, но не можеха да се мерят със синовете ѝ и двамата дамати, майстори на шарусахк.
Иневера вдиша дълбоко и намери центъра си. Искаше да стовари целия си гняв и страх върху жената, но Лийша Пейпър не беше виновна, че мъжете са такива горделиви глупаци. Несъмнено се беше опитала да разубеди пар’чина да отправи предизвикателството си, също както Иневера се беше опитала да разубеди Ахман да го приеме.
Може би двубоят им е бил неизбежен. Може би Ала не е можел да издържи двама Избавители. Но сега вече нямаше нито един, и от това по-лошо нямаше накъде.
Без Ахман красиянският съюз щеше да се разпадне, дамаджите щяха да се принизят до боричкащи се помежду си вождове. Щяха да убият синовете дама на Ахман, после щяха да се обърнат един срещу друг и това щеше да е краят на Шарак Ка.
Иневера погледна към дамаджи Алеверак от маджахите, който се беше оказал най-голямото препятствие пред възхода на Ахман и същевременно един от най-ценните му съветници. Лоялността му към Шар’Дама Ка беше несъмнена, но това нямаше да му попречи да убие Маджи, сина на Ахман от маджахската му съпруга, за да разчисти пътя на своя син Алеверан.
Един наследник все пак би могъл да обедини племената, но кой? Заровете ѝ бяха казали, че никой от синовете ѝ не е готов за тази задача, но те нямаше да се вслушат в думите ѝ, нито щяха да се откажат лесно от властта, която вече бяха вкусили. Джаян и Асъм бяха съперници и всеки един от тях щеше да се сдобие с могъщи съюзници. Ако дамаджите не успееха да разделят народа ѝ, то синовете ѝ със сигурност щяха да го направят.
Иневера безмълвно пристъпи към пръстена, в който допреди малко се бяха сражавали двамата набедени Избавители. Мъжете бяха поръсили земята с кръвта си и тя коленичи, навлажни ръцете си с червената течност и разклати заровете. Красиянците я наобиколиха в кръг, като отрязаха достъпа на зеленоземците до нея.
Издялани от костите на демонски княз и покрити с електрум, заровете на Иневера бяха най-могъщият инструмент, попадал в ръцете на дама’тинга от времето на първата дамаджа. В тях пулсираше сила, която сияеше ярко в тъмнината. Тя ги хвърли на земята и пророческите защити блеснаха, спирайки заровете по своя свръхестествен начин, за да подредят символите така, че тя да може да ги разчете. За повечето хора те не означаваха нищо. Дори дама’тингите спореха върху интерпретацията им, но Иневера ги разчиташе с лекота, сякаш бяха думи, изписани върху пергамент. Заровете я бяха превели през десетилетията на безредици и катаклизми, но както често се случваше, и този път отговорът беше твърде неясен и не ѝ донесе облекчение.
Няма победител.
Какво означаваше това? Дали падането беше убило и двамата? Или битката продължаваше да се вихри и долу? Хиляди въпроси се надигаха в съзнанието ѝ и тя хвърли отново заровете, но крайният резултат остана непроменен, както бе и очаквала.
– И какво? – попита северняшката курва. – Какво казват те?
Иневера преглътна язвителния отговор, който напираше на устните ѝ, защото знаеше, че следващите ѝ думи щяха да са от решаващо значение. Накрая реши, че казването на истината – или поне на по-голямата част от нея – е достатъчно добър отговор, за да възпре кроежите на амбициозните умове, които я бяха обградили.
– Няма победител – каза тя. – Битката продължава долу и само Еверам знае как ще завърши тя. Трябва да ги намерим, и то бързо!
Минаха часове, докато слязат от планината. Тъмнината не ги забави – всички в тази елитна група можеха да виждат с помощта на магията – но пътеката беше пълна със скални и каменни демони, които се сливаха напълно с планинските склонове. Над главите им с писъци кръжаха въздушни демони.
Роджър нагласи инструмента си и отблъсна алагаите на разстояние, като изтръгна от струните тъжните звуци на Песента на Новолунието. Аманвах извиси глас и усилената от магията на хора музика изпълни нощта. И макар вятърът на отчаянието да огъваше палмата в центъра ѝ почти до точката на пречупване, Иневера се изпълни с гордост от уменията на дъщеря си.
Закриляни от странната музика на сина на Джесъм, те бяха защитени срещу алагаите, но продължаваха да се движат бавно. Пръстите на Иневера я сърбяха да измъкне направения от електрум жезъл от колана си и да унищожи демоните, които стояха на пътя към съпруга ѝ, но не желаеше да разкрие силата му на северняците, а и така само щеше да привлече още повече алагаи. Вместо това се насили да се движи с равномерната крачка, определяна от Роджър, въпреки че кръвта на Ахман и пар’чина сигурно изтичаше в някоя забравена долина.