Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Лин!
— Викрам!
Станах тъкмо навреме, за да попадна в летящата му прегръдка. Той обгърна раменете ми с ръце, огледа ме целия и се намръщи, щом забеляза раните по главата и лицето ми.
— Мамка му, какво ти се е случило бе, човек?
Беше все така облечен в черно и вдъхновен от каубойската си мечта, но вече с не толкова крещящи, а с много по-изтънчени дрехи. Под влияние на Лети, предположих. Въпреки че новият по-скромен вид му отиваше, аз се успокоих, като видях любимата му шапка все така увиснала на ремъка през врата му.
— Да видиш другите как изглеждат! — отвърнах и хвърлих поглед на Дидие.
— Защо не се обади, че си се върнал бе, човек?
— Върнах се едва днес и имах доста работа. Как е Лети?
— Тя се чувства страхотно, йаар — отвърна той весело и седна. — Залови се с един бизнес, някаква си там мултимедия, с Карла и новото й гадже. Страхотно ще бъде.
Обърнах се и погледнах Дидие, който сви уклончиво рамене, а после изгледа вбесено Викрам, озъбен от гняв.
— Да му се не види, човече! — извини ми се Викрам, явно сконфузен. — Мислех, че знаеш. Мислех си, че Дидие сигурно ти е казал, йаар.
— Карла се върна в Бомбай — обясни Дидие, изгледа навъсено Викрам и го накара да млъкне. — Има нов мъж, нейния приятел, както го нарича тя. Казва се Ранджит, но на нея й харесва да му казват Джит.
— Не е кофти пич — додаде Викрам и се усмихна обнадеждено. — Мисля, че ще го харесаш, Лин.
— Викрам, я стига! — изсъска Дидие с гримаса.
— Няма нищо — усмихнах се аз и на двамата поред.
Улових погледа на нашия сервитьор и му кимнах да донесе нови напитки. Докато той дойде и налее питиетата, мълчахме, а после взехме чашите и аз вдигнах наздравица:
— За Карла! Дано има десет дъщери и всичките да се омъжат добре!
— За Карла! — повториха и другите, чукнаха се с чаши и ги обърнаха на екс.
Вдигахме трета наздравица, май за нечие кученце, когато Махмуд Мелбааф влезе в радостния, шумен, бърборещ ресторант и ме погледна с очи, които все още бяха там, горе, сред премръзналите планини на войната.
— Какво ти се е случило? — побърза да попита, щом забеляза раните по лицето и главата ми, когато станах да го поздравя.
— Нищо — усмихнах се.
— Кой го направи? — настоя той.
— Сблъсках се с момчетата на мадам Жу — отговорих и той се поуспокои. — Защо? Какво става?
— Назир ми каза, че ще си тук — прошепна той с болезнено намръщено лице. — Радвам се, че те намерих. Назир ти казва да не ходиш никъде. Не прави нищо няколко дена. В момента има война, война между бандите. Бият се за властта на Кадер. Опасно е. Не ходи по местата за дунда.
С думата „дунда“, или „бизнес“ на жаргон наричахме всички черноборсаджийски операции на Кадер в Бомбай. Те по някакъв начин се бяха превърнали в мишени.
— Какво се е случило? За какво е всичко това?
— Предателят Гани е мъртъв — отвърна той. Гласът му беше спокоен, но погледът му суров и решителен. — Мъжете с него, неговите хора от бандата на Кадер, също ще умрат.
— Гани?
— Да. Лин, имаш ли пари?
— Имам — измънках. Мислех за Абдул Гани. „Той беше от Пакистан. Това трябва да е. Връзките с тайната полиция, с пакистанското ИСИ, трябва да са били негови. Разбира се, той е бил. Разбира се, че той е бил предателят. Разбира се, той е уредил да ни арестуват и убият в Карачи. Ето за кого говореше Халед в нощта преди битката — не за Абдула, а за Гани. Абдул Гани.“
— Имаш ли си скривалище? Сигурно скривалище?
— Какво? Да.
— Добре. — Той стисна сърдечно ръката ми. — Тогава ще се видим тук след три дни, денем, в един часа, иншаллах.
— Иншаллах — отвърнах и той излезе, вдигнал високо красивата си глава, с горда походка и изправен гръб.
Седнах отново, като избягвах да поглеждам приятелите си в очите, докато не успях да прикрия ужаса в тях, който знаех, че ще забележат.
— Какво има? — попита Дидие.
— Нищо — излъгах, тръснах глава и се усмихнах престорено. Вдигнах чашата си и се чукнах с другите. — Докъде бяхме стигнали?
— Тъкмо щяхме да пием за кучето на Ранджит — спомни си Викрам и се ухили до уши, — но аз искам да пием също и за коня му, ако не е късно.
— Но ти не знаеш дали той има кон! — възрази Дидие.
— Ние не знаем дали има и куче — каза Викрам, — но това не ни спря. За кучето на Ранджит!