Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Чувам те! — извика той. — Идвам веднага!
— Внимавай! — изпухтях аз. — Тук горе има двама, и те са… заеби, човече… никак не са приятелски настроени!
Чух стъпките му, чух го как изпсува, когато се препъна в тъмното. Той бутна вратичката, наведе се и влезе. В ръката си стискаше пистолет. Зарадвах се, че го виждам. Наблюдавах лицето му, докато набързо огледа сцената — кръвта по лицето и ръцете ми, кръвта по телата на близнаците, точещата лиги фигура на креслото. Забелязах как потресът и изненадата му се уталожиха в мрачната линия на присвитите му устни. После той чу писъка.
Близнакът на Раджан, този с ножа, нададе смразяващия кръвта вой и се хвърли към Дидие. Той без колебание насочи пистолета си и го простреля в слабините, до хълбока. Оня се свлече, метна се встрани, ревейки от болка, и се търколи на пода, превит над кървавата рана. Раджан скочи пред трона и закри мадам Жу с голи гърди. Втренчи се с омраза в очите на Дидие и моят приятел разбра, че слугата би поел куршума, за да я защити. Дидие направи крачка към него и се прицели в сърцето му. Лицето на французина бе строго и намръщено, но воднистите му очи бяха спокойни и блестящи от ледено превъзходство. Това бе истинският мъж, Дидие Леви — един от най-способните и опасни мъже в Бомбай.
— Искаш ли ти да го застреляш? — попита ме той с изражение, по-твърдо от всичко в стаята.
— Не.
— Не? — ахна той, без да откъсва очи от Раджан. — Погледни се. Погледни какво са сторили те, Лин. Трябва да ги застреляш.
— Не.
— Най-малкото трябва да ги раниш.
— Не.
— Опасно е да ги оставиш да живеят. Познанството ти с тези хора… никак не е добро.
— Няма нужда — измърморих.
— Трябва да застреляш поне единия, non?
— Не.
— Много добре. Тогава аз ще ги застрелям вместо теб.
— Недей — настоях. Бях му благодарен, че им попречи да ме убият, но още по-благодарен му бях, че дойде навреме и ми попречи аз да убия тях. Вълни от гадене и облекчение заляха кървавочервените ми мисли и отмиха гнева. Тръпнех, а в очите ми трептеше последната засрамена усмивка. — Не искам да ги застрелям… Не искам и ти да ги застрелваш. Аз изобщо не исках да се бия с тях. И нямаше да се сбия, ако те не ме бяха нападнали първи. Те постъпват точно така, както бих постъпил и аз, ако я обичах. Опитват се да я защитят. Те не са срещу мен. Това изобщо не е заради мен, а заради нея. Остави ги.
— Ами тя?
— Ти беше прав — промълвих тихо. — Свършено е с нея. Тя вече е мъртва. Съжалявам, че не те послушах. Предполагам… че трябваше да го видя с очите си.
Посегнах и затулих с длан дулото на пистолета му. Раджан трепна и се отпусна. Като виеше от болка, близнакът му се заотдалечава с пълзене покрай стената. После бавно натиснах ръката на Дидие надолу и свалих пистолета. Раджан ме погледна в очите. Забелязах как учудването и страхът в черните му очи преминаха в облекчение. Той ме гледаше втренчено, а после се строполи до брат си.
Следван плътно от Дидие, аз поех по тайния коридор и заслизах по обгорените стълби.
— Длъжник съм ти, Дидие — ухилих се в тъмното.
— И още как — потвърди той. Точно в този миг стълбището рухна под нас и ние пропаднахме през обгорелите и изпотрошени дъски на коравия под долу.
Като плюех и кашлях сред облака пепел и летящи влакна, аз се измъкнах изпод приятеля си и седнах. Вратът ми беше вдървен и ме болеше. Бях паднал на китката и рамото си и ги бях навехнал, но иначе май бях невредим и нямах нищо счупено. Дидие беше паднал върху мен и го чух как пъшка жално.
— Добре ли си бе, човек? Боже, ама как паднахме! Наред ли си?
— Край! — изръмжа Дидие. — Връщам се да застрелям тая жена!
Засмяхме се и закуцукахме към изхода на разрушения Дворец. И продължихме да се смеем часове по-късно, докато промивахме и превързвахме раните си. Дидие ми даде да облека чиста риза и панталони. Гардеробът му беше изненадващо стилен и пъстър за човек, който ходеше в „При Леополд“ облечен в обичайната си парцалива униформа. Обясни ми, че повечето от тези яркоцветни нови дрехи са му оставени от любовници, които така и не са дошли да си ги приберат, и се сетих за Карла, която ми даваше дрехи, някога принадлежали на любовниците й. И смехът отново избликна, докато вечеряхме заедно в „При Леополд“ и Дидие ми разказваше за последните си романтични неволи. Продължавахме да се смеем, когато Викрам Пател се втурна по стълбите, разперил развълнувано ръце за поздрав.