Английският шпионин [bg]

— Не.

— И ти не попита?

— Не съм толкова глупав.

— И ти предаде всичките пари?

— До последната лира.

— Не си ли задържа малка такса за услугата? В крайна сметка Куин никога нямаше да разбере.

— Ти очевидно не познаваш Еймън Куин.

Кристофър попита дали Куин някога се е промъквал тайно в Белфаст, за да види семейството си.

— Никога.

— А те никога ли не са пътували извън страната, за да го видят?

— Той се страхуваше, че британците ще ги проследят. Освен това — добави Уолш, — те нямаше да го познаят. Куин имаше ново лице. Куин беше някой друг.

Което ги върна на темата за хирургичната промяна на външния вид на Еймън. Габриел и Келър разполагаха със снимките, които французите бяха заснели в Сен Бартелеми: няколко кадъра от видеозапис на летищните камери, няколко зърнести снимки, заснети от охранителните камери на магазини, но на нито една от тях не се виждаше ясно лицето на Куин. Той беше с гъста черна коса и брада — човек, когото поглеждаш веднъж и бързо забравяш. Лиъм Уолш имаше възможността да завърши портрета на Еймън, защото бе седял срещу него преди шест месеца в една испанска хотелска стая.

Габриел бе рисувал портрети по описание при сложни обстоятелства, но никога със свидетел, който беше с вързани очи. Всъщност той бе напълно сигурен, че това е невъзможно. Келър обясни как ще се действа. В стаята присъствал още един човек, каза той, човек, който бил толкова добър със скицника и молива, колкото и с юмруците и пистолета. Този човек не бил нито ирландец, нито ълстърец. Уолш трябвало да опише за него външния вид на Куин. Той можел да погледне скицника на мъжа, но в никакъв случай не и лицето му.

— Ами ако погледна случайно?

— Не го прави.

Кристофър махна изолирбанда от очите на Лиъм. Ирландецът примигна няколко пъти. После се втренчи право във фигурата, седнала на отсрещната страна на масата, на която имаше скицник и кутия с цветни моливи.

— Току-що наруши правилата — каза спокойно Алон.

— Искаш ли да знаеш как изглежда, или не?

Габриел взе един молив.

— Да започнем с очите му.

— Те са зелени — отговори Уолш. — Като твоите.