Републиката на крадците [bg]

— По дяволите, момчета! — каза Окови. — Знаете, че нямаме друг изход. А сега се върнете вкъщи. И не се отделяйте един от друг.

Те изтичаха навън от склада, без да кажат и дума. Окови се изправи и се обърна към Локи.

— Ела — каза той. — Тази вечер времето не е наш приятел.

— Къде отиваме? — попита Локи, подтичвайки след Окови.

— Не е далеч. Къща на една пресечка на север от мястото, където си бил.

— Не е ли… Трябва ли да отиваме там отново?

— Няма никаква опасност, като си с мен. — Верен на думите си, Окови се бе отправил на изток, вървейки бързо по улица, която в никакъв случай не беше малка и скрита. Те се запътиха към квартала, от който Локи току-що бе избягал.

— Кой я е заловил? Жълтодрешковците?

— Не. Те щяха да я заведат в стражева станция, не в частен дом.

— При мъжете, които… се опитахме да ограбим?

— Не. По-лошо от това. — Локи не виждаше лицето на Окови, но му се струваше, че усеща как той се мръщи при всяка дума, която казва. — Агенти на Херцога. Неговата тайна полиция. Командвани от човека без име.

— Без име?

— Наричат го Паяка. Хората му вършат работата, която е твърде деликатна за жълтодрешковците. Те са шпиони, убийци, подставени лица. Опасни хора, толкова опасни, колкото който и да било от Точните хора.

— Защо бяха в къщата?

— Да кажа лош късмет, би било твърде утешително. Смятам, че информацията, която ми би дадена за огърлицата, е била капан.

— Но това означава, че… боже… сред нас има доносник.

— Ужасен грях е дума като тази да бъде произнесена с лекота от устата на някой като нас. — Окови се извъртя и Локи се олюля назад от изненада. Лицето на Окови бе по-мрачно от когато и да било друг път в спомените на Локи и той размаха пръст, за да подчертае думите си. — Това е най-лошото нещо, което един Точен човек може да каже или да помисли за друг Точен човек. Преди да обвиниш някого, по-добре е дяволски сигурно да знаеш, че си прав. Ако просто така използваш тази дума, то по-добре е да си въоръжен, за да можеш да посрещнеш последствията.

— Да. Съжалявам.

— Моят човек в Мераджио е железен. — Окови се обърна напред и с Локи по петите си отново забърза по улицата. — Моите деца са отвъд всякакво съмнение, всички до едно.

— Не исках да кажа, че…

— Знам. Така че информацията е била просто примамка. Те дори не са знаели кой ще падне в капана. Пуснали са въдицата и са чакали кой ще клъвне.

— Защо?

— В техен интерес е — измърмори Окови. — Крадци с контакти в Мераджио, крадци, желаещи да работят в приятно тихо място като Разона… Такъв тип човек заслужава по-внимателно проучване. Или пък да му бъде даден урок.

Локи се държеше за ръкава на Окови, докато двамата напредваха по пътя към луксозната част на града, където настоящият мир и спокойствие изглеждаха нереални на Локи предвид суматохата, която бяха предизвикали със Сабета. Накрая Окови доведе Локи в обраслите с ниска растителност и добре поддържани градини, зад които се намираше редица от триетажни постройки. Той посочи към една къща, след което двамата се свиха зад някаква порутена каменна стена, откъдето огледаха хубаво мястото.