Републиката на крадците [bg]

— Шъът! — прошепна в ухото му единият от братята Санца. — Преструвай се на мъртъв.

Локи лежеше с буза, прилепнала към мокрия паваж. Очите му виждаха тясна ниша, намираща се в облицован с тухли пасаж. Осъзна, че го бяха дръпнали в малка пресечка на уличката, по която се опитваше да избяга. Галдо, държейки го да не мърда, бе примъкнал някакво тежко, влажно и вмирисано прикритие, оставяйки само тясна пролука, за да могат да виждат какво става. Само част от секундата по-късно двамата преследвачи на Локи изтрополяха покрай тях, пъшкайки и ругаейки. Те продължиха след фигурата, която бе заела мястото на Локи, и дори не погледнаха няколко стъпки настрани към мястото, където двете момчета се бяха прикрили.

— Кало ще им организира едно хубаво преследване и след като им се изплъзне, ще ни намери — рече Галдо след няколко секунди.

— Галдо… — каза Локи. — Хванаха я. Хванаха Бет.

— Знаем. — Галдо избута камуфлажа им настрани. Беше нещо като старо кожено палто, гризано от животни и покрито с всякаква мръсотия, която може да се намери на улицата. — Когато чухме крясъците, изтичахме веднага натам и се приготвихме да те прихванем. А сега бързо да тръгваме и пази тишина.

Галдо повдигна Локи на крака, обърна се и тихо запристъпва надолу по малката напречна уличка.

— Те я хванаха — повтори Локи, осъзнавайки внезапно, че бузите му горят от стеклите се сълзи.

— Зная това дяволски добре. — Галдо улови ръката му и го задърпа. — Окови ще ни каже какво да правим. Хайде, върви.

Както Сабета бе обещала, Окови беше недалеч. Галдо замъкна Локи в западна посока, към доковете, към редиците евтини складове покрай канала, маркиращ най-далечния западен край на Разона. Окови ги чакаше в празен, миришещ на гнило и камфор склад, облечен в обикновени дрехи и дълга кафява роба. Когато двете момчета пристъпиха несигурно през вратата, Окови изтръска малко слаба светлина от алхимичния глобус и отиде бързо към тях.

— Нещата се объркаха — каза Галдо.

— Хванаха я — добави Локи, без да го е грижа, че вика. — Хванаха я, съжалявам. Те… Те просто я хванаха. — Локи се хвърли към Отец Окови и човекът без колебание го прегърна и го стисна здраво, галейки го по гърба, докато сърцераздирателните му стенания не престанаха.

— Спокойно, момче — каза Окови. — Сега си тук с нас. Всичко е наред. Кой я хвана? Можеш ли да ми кажеш?

— Не знам… Мъжете в къщата.

— Не жълтодрешковците?

— Аз не… Не мисля, че бяха жълтодрешковци. Съжалявам, не можах да направя нищо. Опитах се да измисля нещо, но…

— Не е имало какво да направиш — каза с твърд глас Окови. Свали Локи на земята и избърса сълзите от очите му с пеша на сакото си.