Остриетата на Кардинала [bg]

22.

Предизвестена от сина си, жената излезе на прага на къщичката, за да наблюдава летящия насам конник, и заповяда на момчето да ѝ донесе нещо от вътре. То побърза да изпълни нареждането и се върна с пищов, който предаде в ръцете на майка си.

— Прибери се, Тонен.

— Но, мамо…

— Скрий се под леглото и не излизай, докато не те извикам.

Беше късен следобед, духаше свеж ветрец. Докъдето поглед стигаше наоколо, нямаше други постройки. Най-близкото село се намираше на една левга разстояние и пътят, който водеше към него, не минаваше покрай къщата. Дори амбулантните търговци и продавачите на книги рядко се отбиваха тук. Човек трябваше да разчита само на себе си в това пустинно място във френската провинция.

Жената остана сама, провери дали пищовът е зареден и дали барутът е сух. След това прикри оръжието под мишницата си, така че да не го види пътникът, който влезе в двора и изплаши разхождащите се кокошки.

Тя едва кимна, когато Антоан Лепра я поздрави, без да слиза от коня си.

— Искам да напоя жребеца. И с благодарност ще ви платя, ако ми дадете чаша вино.

Стопанката дълго се взираше в него, без да отговори.

Небръснат, прашен и разгърден, той изглеждаше изтощен и не вдъхваше доверие. Беше въоръжен: пищовите бяха прибрани в кобурите на седлото, а бяла рапира висеше на кръста му, от дясната страна — навярно беше левак. Тъмносиният му дублет беше разкопчан, под него се подаваше подгизнала от пот риза, а ръкавът му беше скъсан близо до рамото и там се виждаше превръзка. Кръв течеше по ръката му, което подсказваше, че раната се е отворила.

— Къде отивате? — попита жената.

— В Париж.

— По този път ще стигнете чак през нощта.