Похищението на Ани Торн [bg]

— Прекалено ги е страх от Стивън, за да дадат откровен отговор. А и според него те нищо не разбират. Решил е да ме води на експериментално лечение в Щатите. Клиниката „Бардън-Хоуп“. Някаква нова чудодейна терапия.

Езикарая Хирст — Чудодееца, сещам се. А после и за репликата в бара: Мари няма да умре. Аз няма да позволя това да се случи.

— Той уточни ли в какво се състои терапията?

— Не — фиксира ме тя с хлътналите си очи. — Но аз бих опитала всичко. Искам да живея. Да видя сина си да пораства.

Разбира се. Кой ли не би искал. Само дето чудеса не съществуват. Не и без съответната цена.

Свеждам поглед. И двамата надигаме бирите си. Интересно как колкото повече споделяш с някого, толкова по-малко е нужно да го обличаш в думи.

— Разбрах, че преподаваш в гимназията? — подхвърля тя накрая. — Усещането трябва да е малко странно.

— Да. Вместо да съм от затворниците, съм от надзирателите.

— Кое те накара да се върнеш?

Един имейл. Вътрешен импулс. Недовършено дело. Всички заедно и никое от тях. Като цяло, винаги съм знаел, че ще го сторя.

— Всъщност нямам представа. Попадна ми обявата за работа и реших, че ще е добра възможност.

— Възможност за какво? Изненадах се, като разбрах, че си тук. Не очаквах някога да те видя отново.

— Е, нали ме познаваш. Вечната черна овца.

— Не, Джо. Ти беше един от свестните.

Усещам как страните ми пламват. Изведнъж отново съм на петнайсет и се къпя в лъчите на нейното одобрение.

— Ами ти? — питам. — Защо остана?

Леко, безволево свиване на рамене.

— Все нещо се случваше, а после Стивън ми предложи.

— И ти прие?

— Защо не?

Спомням се за петнайсетгодишното момиче, ридаещо на рамото ми с насинено око. Кълнящо се, че няма да позволи това да се случи отново.

— Струва ми се, че имаше други планове.

— Е, те невинаги се осъществяват, нали? Оценките ми не бяха достатъчно високи. Мама я съкратиха. Наложи се да тръгна на работа заради парите и не щеш ли, взех, че се омъжих. Край на историята.

Не съвсем, мисля си.

— И имаш син?

— Знаеш, че е така.

— Сигурен съм, че Стивън се гордее с него. Крушата не пада далече от дървото.

Тя ми хвърля пронизващ взор.

— И двамата се гордеем с Джеръми.

— Наистина?

— Ти нямаш деца, нали?

— Не.

— Тогава недей да съдиш.

Пръстите ѝ смачкват кутийката.

— Намира ли ти се още?

— Сигурна ли си?

— Надали тъкмо това ще ме умори.

Отивам в кухнята и бъркам в хладилника. После спирам за секунда. Мари вероятно е с кола, видял съм как пъха ключовете в чантата си. Не бива да пие повече, ако ще шофира до вкъщи. Но това не е мой проблем. Връщам се и ѝ подавам бирата. Тя се озърта и потреперва.