![Похищението на Ани Торн [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/8/pohishchenieto-na-ani-torn-bg-download.jpg)
Похищението на Ани Торн [bg]
- Автор: Тюдор С. Дж.
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0460-2
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Похищението на Ани Торн [bg]». Краткое содержание книги:
„Ако пулсът ви се е ускорил при четенето на предишната книга на Тюдор, няма да останете разочаровани и от „Похищението на Ани Торн“. Това е още една ужасяваща, зловеща порция от напрежение“. Уилтшър Магазин
„Похищението на Ани Торн“ от К. Дж. Тюдор показва, че отличната „Тебеширения човек“ не е била само еднократен опит да се мери със Стивън Кинг по страховитост“. Експрес
— В миналото не е било лесно да свързваш двата края — подхвърлям.
— Знам — озарява се изведнъж лицето на Маркъс. — Знаете ли каква е била средната продължителност на живота през деветнайсети век?
Разпервам ръце.
— Предметът ми е английски, не история.
— Четирийсет и шест години, ако си късметлия. А Арнхил е бил промишлено градче. Работниците, хората от долната класа, са мрели като мухи. Белодробни инфекции, инциденти в мината, а също обичайните заболявания — едра шарка, тиф и какво ли още не.
— Не е било най-доброто време да се родиш — отбелязвам. Очевидно съм напипал любимата му тема.
— Има и още — продължава Маркъс. — Жените са раждали по осем или десет деца. Но голяма част от тях са умирали като бебета или преди да достигнат юношеска възраст. — Той прави пауза, за да подчертае ефекта. — Да сте забелязали нещо странно на това място? — обгръща гробището с жест.
— Имаш предвид, освен че е пълно с мъртъвци?
Изражението му охладнява. Явно е решил, че го вземам на подбив.
— Извинявай — бързам да добавя. — Изплъзна ми се от езика. Хайде, кажи кое е странното.
— Че нещо липсва.
Хвърлям поглед край себе си. Усещам, че действително е така и че е трябвало отдавна да съм го забелязал. И все пак не мога да го назова.
— Е, добре, предавам се.
— В гробовете няма нито едно бебе или невръстно дете — вирва триумфално брадичка той. — Къде са всички те?
14.
— Къде са всички снежни човеци? — попита ме Ани, когато беше на около три години.
Въпросът имаше известен резон. Беше ноември и допреди няколко дни бе валял доста сняг. Всички деца се бяха изсипали навън да се замерят с топки и да търкалят огромни безформени буци, оформяйки ги в неща, които никак не приличаха на спретнатите снежни човеци от филмите и коледните картички. Истинските снежни човеци никога не са толкова правилни и заоблени, нито пък чисто бели, защото снегът е примесен с изрядни количества кал, трева и тук-таме по някое кучешко говно.
И все пак през уикенда се бяха събрали доста от тези странни, уродливи, килнати на една страна фигури. Имаше ги във всяка градина или двор. От прозореца на Ани се виждаха поне няколко, стърчащи пред съседските къщи. Ние също бяхме направили свой — малък, но не чак толкова грозен. Имаше си въглени за очи и уста, както и една моя стара вълнена шапка, нахлупена на главата. Ръцете му бяха от две ученически линийки — на нашата улица липсваха дървета, а съответно и клонки.
Ани бе във възторг от него и първата ѝ работа, щом се събуди, бе да надникне през прозореца, за да провери дали все още е там. Но после температурите се повишиха, през нощта заваля дъжд и на третата сутрин от него не бе останало почти нищо.
Тя се втурна отново към прозореца и лицето ѝ помръкна, щом видя въргалящите се бучки въглища, прогизналата шапка и разчленените крайници.
— Къде са всички снежни човеци?
— Ами снегът се е стопил — отвърнах.
— Да, но къде са човеците — настоя нетърпеливо тя. — Къде са отишли те?
Не можеше да проумее, че щом снегът се стопи, фигурите също изчезват. За нея те бяха нещо отделно. Реално, осезаемо, съществуващо. Снежни човеци. Веднъж създадени, не можеха просто да изчезнат. Трябваше да отидат някъде.
Опитах се да ѝ обясня. Казах ѝ, че щом пак навали сняг, можем да си направим нов човек. Но тя само възрази:
— Той няма да е същият. Няма да е моят снежен човек.
И беше права. Някои неща са такива — преходни и неповторими. Можеш да ги копираш, пресъздаваш, но не и да ги върнеш обратно. Вече няма да са същите.
Жалко само, че Ани трябваше да умре, за да го разбера.
Седя на дивана все още с палто, а тайнственият пакет е на масичката за кафе пред мен. Нямах възможност да го отворя в училище. Щом се върнах, вече бях закъснял за следващия час, а после трябваше да използвам всяко междучасие, за да проверявам писмени работи. До края на деня вече исках единствено да се махна от сградата.
Дори отклоних предложението на Бет, Сюзан и Джеймс да пийнем по едно след работа в „Лисицата“, за което сега съжалявам. Петък вечер е и халба бира с колеги, пък било то и в дупка като „Лисицата“, изведнъж ми изглежда по-добра опция от студената къща без телевизор, където единствената ми компания са пъплещите, шумолящи приятелчета от канала в банята.
Оглеждам за последно пакета, после вземам ножиците, които съм открил в кухненското чекмедже, и внимателно разрязвам найлоновата обвивка. Вътре има папка с книжа, пристегната с ластик.