Похищението на Ани Торн [bg]

— Бях горе… при мината.

— Добре.

Всички се шляехме там понякога. Преди да започнат да събарят старите сгради, се промъквахме в тях и задигахме каквото намерим. Безполезни неща от рода на машинни чаркове и парчета метал. Колкото да докажем, че сме влизали вътре. Но Крис ходеше особено често, и то сам, което бе странно. От друга страна, всичко у Крис бе странно, така че с времето престанахме да му обръщаме внимание. „Защо ходиш?“, питах го веднъж. „За да търся.“ — „Какво?“ — „Още не знам.“ Разговорите с него можеха да бъдат изнервящи.

Сега той успя да си поеме дъх и произнесе:

— Успях да открия нещо. В з-з-земята. М-м-може да е вход надолу.

— Вход към кое?

— Към ямата.

Вторачих се в него и по гърба ми пробягна хладна тръпка. Имах чувството, че вече съм чувал тези думи преди. Или че съм ги очаквал. Проход към ямата.

— Искаш да кажеш, че можеш да ни вкараш в старите галерии на мината?

— Яко! — възкликна Флеч.

— Няма начин — възразих аз. — Входовете отдавна са запечатани, а и галериите са поне на сто метра под земята.

Хърст ме погледна и кимна.

— Джоуи е прав. Сигурен ли си, Пухи? — Пухи бе неговият прякор за Крис, защото го намираше „твърде мекушав“.

Крис ни заоглежда подред като гигантски заек, хванат в лъчите на фарове. Накрая преглътна и каза:

— Н-н-не знам. Ще ви покажа.

Едва по-късно, когато размислих над думите му — а аз имах много възможности да размислям над тях, — установих, че Крис така и не бе отговорил на въпроса на Хърст. Още тогава той не бе имал предвид „старите галерии на мината“, а именно Ямата. Сякаш вече е знаел какво представлява тя. А Ямата беше нещо съвсем различно.