Похищението на Ани Торн [bg]

Добра история за призраци, каквато притежава всяко уважаващо себе си градче. Разбира се, никой миньор не признава, че е бил там онази вечер. Барманът отдавна е пенсионер, но ако го попитате за нея, само ще се почука с показалец по червендалестия нос и ще отвърне: „Доста пиене ще трябва да ми поръчаш, за да ти я разправя“.

Никой досега не е успявал да му поръча достатъчно. А мнозина са опитвали.

Когато бях малък, в една пресечка на главната улица имаше Клуб на миньора. Но това не бе оригиналната сграда — онази беше съборена през шейсетте, след като поредното слягане срутило една стена и затиснало неколцина миньори и семействата им. Две жени и едно малко дете загинали. Твърдеше се, че момченцето още навестява новия клуб и понякога може да се срещне в дългия коридор между основната зала и тоалетните.

В петък вечер в клуба се организираха семейни сбирки. Аз пиех лимонада, татко — тъмна бира, а мама посръбваше светло пиво с лайм и люлееше Ани в количката ѝ. Колкото и да ми се ходеше по малка нужда, стисках, докато не се приберем у дома. Ако станеше абсолютно наложително, тичах по целия сумрачен коридор и обратно, очаквайки с ужас малката студена ръчичка да ме улови за китката и да зърна побелялото от мазилка лице на момченцето с алената кървава рана от разбития череп.

През 1857 г. един мъж на име Едгар Хорн заклал жена си. Разгневената тълпа го обесила на улична лампа, а после го погребала в плитък гроб на неосветена земя. Легендата гласеше, че когато го заровили, бил още жив, затова впоследствие можел да излиза и да броди по земята. Най-често го виждали да седи край надгробния камък на жена си, със засъхнала пръст по дрехите и косата. Дори в нощта на Гай Фокс3 в Арнхил дълги години имало традиция да се гори чучело на Едгар Хорн просто за да е сигурно, че този път наистина е умрял.

Баща ми не понасяше подобни истории. Ако чуеше дядо да разправя за Кенет Дън, го смъмряше, че не му отива на годините да плещи бабини деветини.

Но нещо в тона му ми подсказваше, че е по-скоро уплашен, отколкото ядосан. Сякаш искаше да се предпази от неща, за които предпочита да не мисли.

Дори татко не можеше да отрече, че Арнхил е градче, преследвано от лош късмет. Повече колосални аварии нямаше, затова пък се случиха няколко по-малки. Те костваха време, пари, а веднъж и краката на един миньор. Мината си спечели слава на урочасано място и семействата вече не искаха да пращат синовете си там. Макар че беше доходна и под повърхността още се криеха хиляди тонове въглища, през 1988 г. се взе решение тя да бъде затворена завинаги. Каквото и да имаше вътре, то щеше да си остане там, заровено и необезпокоявано.