Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
Разбира се, възможно е някой да иска нещо много повече от това, което всъщност е — и това означава, че «иска невъзможното». Но има невъзможност и «невъзможност», и невъзможностите са различни, както сме различни и ние, хората. Тук се стига до нова антиномия, която на повърхността изглежда като парадокс; казано е: «Блажени са искащите невъзможното». Как да разберем мъдростта, съдържаща се в нея? Тук ще обърна внимание само на едната страна, необходима на разбирането, за другата е посветена цялата книга — защото тя трудно може да се «обясни» и изрази с думи. Например някой може да иска никога да не умре, да живее вечно, което е в рязко противоречие с това, че е смъртно същество: значи той иска невъзможното. И затова казваме: «той иска невъзможното», «това, което иска, няма да стане» и пр. Изглежда е вярна тази преценка, и много други невъзможни неща може да искат мнозина, поради което се обричат на това «да не са при себе си», а в празното, в «кухата безтегловност». (Казваме: «Всеки камък тежи на мястото си»!) Едната страна е тази, че ако човек е «нещо», то не е нужно да се отказва от себе си, но ако е «не кой знае какво», то отказването му от себе си е съвсем разбираемо. (Извратеност е именно разминаването със своята «природа» и същност, несъответствието със себе си, при което се иска не своето, а — обикновено — нещо повече от него, вещо, полагащо се другиму, който го заслужава защото е негово.) Затова
прави човека фалшив и неестествен, другояче казано — извратен. Такива хора вървят по измислени и в крайна сметка случайни, «капризно» избрани пътища, които по тяхна сметка трябва да ги изведат не до тях самите, а до… «нещо много повече от това», от това, което всъщност са, тъй като «повечето» им изглеждало по-привлекателно, по-желано, дори по-екстравагантно, по-впечатляващо. Несъгласието със самия себе си в посочения смисъл трябва да се разграничи внимателно от естествената неудовлетвореност от себе си, която стимулира жадуваното от душата и човека търсене на самия себе си, тласкащо хората да вървят по своите си пътища. В първия случай се търси път, който да извежда не към (обикновено) нищожната същност на този човек, а към някаква «примислена» («изфантазирана») желана същност — с която… «да можеш да се покажеш пред хората», да ги излъжеш какво всъщност си, да ги подведеш че си «нещо повече» и т. н. Нормалната или по-скоро естествената неудовлетвореност от себе си израства на почвата на
на този човек — и затова тя е саморазкриване на това, което наистина си. Тя не е бягство от себе си, произлизащо от ужаса да признаеш себе си именно като «такъв» (с всичко, което ти е отредено), тя е дръзновено търсене на себе си в рамките на даденото ти от Бога, т. е.в рамките на интимното и неизменно естество, от което си неотделим. Впрочем, думата «естество» е безкрайно изразителна: «естество», два пъти «есть» («е»), форма на «съм», другояче казано, на битие, съществуване; «преведена» по един философски маниер, естество би трябвало да означава: «битие на онова, което е», «битие на това съществуващо» в неговата ист-ина. («Ист-ина» също съдържа корена на «е» и на «съм», от «есть», станало «ист»!) От всичкото излиза следното тълкуване: аз не съм нещо различно от това, което съм, а двете съвпадат, аз съм аз в началото като възможност да бъда себе си, което после трябва да стане действителност на моето автентично и конкретно определено човешко битие; във всеки човек е «вложена» като възможност една самобитна истина, на която той трябва — в съществуването си — да отговори изцяло, да я «покрие» и постигне — нищо повече от това не ни е дадено, не ни е възможно да «правим» себе си «из основи и по начало», а само в определени граници, но и това не е малко; животът изглежда служи на това да разбера (да удовлетворя «любопитството» си!) какво всъщност и наистина съм, т. е. да стана «истински», «естествен», «автентично съществуващ» и пр., да отговоря на идеята за човек, на която съм дълбоко причастен (казахме, че «битие», «истина» и «идея» изцяло съвпадат). Оказва се, че различието между двете форми на неудовлетвореност се заключава в противоположните посоки, в които в двата случая се върви. Извратеността, бягството от себе си е насочено не към своята истина и същност, а се «оттласква» от нея и се отдалечава от своето естество, тук добри са пътищата, които водят далече от нас самите. В същото време търсенето на себе си и на своята истина се движи по пътища, които без излишни лъкатушения ни водят по възможност право към нас самите, които ни приближават, а не отдалечават от нашата самобитност, от естеството, дълбоко вкоренено във всеки един от нас. Но описанието на тези две насоки на движение в измеренията на времето все още ни предстои, тук само ги констатираме по-определено.