Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))
- Автор: Попов Иван
- Серия: Езиково инженерство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))». Краткое содержание книги:
Авторът надниква в кухнята на трите най-мистериозни организации на XXI век: Отдела за борба с организираната реалност, Комитета „Лукач“ и курвите от Несла.
— Какви работи?
— Доста. Но засега не ти е време да ги знаеш. Като станеш нужен, извънредният сам ще излезе на свръзка. Ти движи твоите неща.
— Какво да движа? Моите неща бяха „болните мозъци“ и замърсяването с оксиморони. Вие сега ме спряхте за оксимороните. Хечмур ме спря за базата данни на Сингх. А координатите за връзка с журналиста и пациентите са в нея. Сега трябва сам да ги издирвам наново. Всъщност… — поколеба се Джон. — Не може ли да накарате Балабан да… такова… да кракне блокировката на резервните записи?
— Какво?… Не, не може! Абсурд! — отсече Асанович. — Тук при мен не е като там при туземците! Служебният ред си е служебен ред. Ще издириш редакцията на оня вестник, където бяха публикували материала, и оттам ще се добереш до журналиста. А от него — до пациентите… А, щях да забравя! Свържи се с нашия замразен информатор. Искай от него всякакви данни за нелоялност на туземния персонал. Извънредният интелигент работи с други източници, искам да засека информацията от две места. Разпитай замразения нямат ли връзки шефовете на МУЦИ с оргпрестъпността…
— Шефе — изпъшка Джон, — аз съм лингвист, а не интелигент. Тесен специалист. Не умея да се оправям с вашите информатори…
— Трябва, Сидорчук, длъжен си да се оправиш! Пращам ти координати за връзка с информатора. Кодирани. Хоп…
След няколко секунди мобилникът на Джон изписка кратко.
— В пакета има още инструкции — каза шефът. — Още въпроси?
Джон понечи да попита за нашистите и вашистите, но в този момент вратата на залата се отвори и отвътре излезе рижият програмник Дик Пейн.
— Не, засега нямам — каза Джон. — Като се запозная с материала, ще се свържа пак с вас.
— Добре тогава. До чуване. — Асанович прекъсна връзката.
Джон прибра мобилника. Срещу него Пейн извади цигара, щракна с екзотична хромирана запалка, дръпна от цигарата и пусна разсеяна струя дим.
— Колега — заговори той с мек и тих глас, — не трябваше така да ругаете туземците. Те не са виновни. И освен това има инструкция. От Хуманитарния департамент. Не са ли ви я чели?
— Коя инструкция? Те са дявол знае колко.
— За пределите на компетентност на асоциирания персонал във външните територии.
— Н-н-н… не помня такова нещо.
— Не помните? А тя е много важна. В частност казва, че в страни от четвърти и пети функционален тип предаването на ред хуманитарни технологии в ръцете на местния персонал е абсолютно забранено. В забранения списък езиковото инженерство е на второ място… Затова не говорете повече, отколкото е нужно.
Джон се замисли. Май с неговото, както казваха туземците, конско евангелие беше прекалил. Беше погазил инструкциите. Още от първия ден с черни точки — това не е хубаво…
— Но ония… вашистите защо владеят ембаргови технологии? — попита. — Ще настоявам за подробно разследване.
— Да, това е нужно — разсъди Дик. — А какво имахте предвид, като споменахте за нередности в информационното поле?
Джон се замисли отново. Асанович изрично бе наредил да не обсъжда това с туземците, но за човека на Програмата нищо не беше споменал.
— Наскоро у нас съставиха един доклад — каза накрая Джон. — Трябва да са го пратили и до вас, понеже там ви критикуваха нещо. Потърсете го във вашата база. Индексът беше нещо от типа на „Хуманитарно-технологично замърсяване“…
Дик се втренчи някъде към стената и замърда с пръсти. Явно беше с невроинтерфейс и се ровеше в базата на Програмата.
— Да, наистина — промълви. — Има един такъв, дошъл миналата седмица. Но има нещо с правото на достъп… със секретността…
— Това вашите шефове са го измъдрили. Оправете се с тях.
— Ще се оправя.
Двамата помълчаха няколко секунди.
— Дик, какъв сте по тясна специалност? — попита Джон.
— Мениджър по политически кадри — отговори онзи и загаси фаса си. — Ще се връщаме ли в залата?
— Налага се — въздъхна Джон. — Какво говореха ония, докато ме нямаше?
— А, нищо интересно. Дискутираха трите източника и трите съставни части на цхазъма.
4. Бръмбар в мобилника
На телефоните на вестник „Психофеномен“ — а на сайта бяха посочени четири номера — не отговаряше никой. За всеки случай, ако адресът се окажеше фалшив, Джон прати на редакцията кратко е-писмо с молба за среща: в писмото се представи като уфолог от метрополията, пребиваващ по работа в страната и търсещ контакт с туземни съмишленици. След това се приготви да върви направо в редакцията, отвори картата на града, за да се ориентира, но първо реши да се свърже със замразения информатор.
Замразеният — ако се съдеше по данните, пратени от Асанович — се казваше Даниел, а в Междуфондационното се водеше компютърен асистент. Беше приложена и снимка: от нея гледаше скулесто, мрачно лице с черна ситно- къдрава коса, сплескан чип нос и дръпнати по монголоидному очи. „Така ли изглеждат тукашните китайски негри?“ — мина през ума на Джон. Той набра на мобилника кодовото съобщение: „Даниел, търся ви за консултации по езика ФОРТ и приложенията му в минното дело.“ После опита пак да намери Балабан, но отново никой от телефоните му не отговаряше. Двата му е-адреса също не се обаждаха — към тях не беше включен дори бот. Джон се зачуди къде се е покрил колегата му, но в този момент на мобилника дойде съобщение: „Радвам се, че избрахте езика ФОРТ. Потърсете ме на 057-392-369 на в/в до 5 ч.“. Замразеният информатор отговаряше точно съгласно уговорката, макар подозрително бързо.