Леговище от кости

„Някои от тях ще ни проследят“, беше сигурна Ейвран. Не можа да проумее защо е толкова сигурна, докато не се порови из мислите си.

Хитрия ядач. Преди няколко дни беше вкусила мозъка му и помнеше какви са чувствата му към човешките същества. Ужасяваща смесица от страх и ненавист след последните победи на хората над халите, примесени с толкова неутолима жажда за мъст, която неминуемо би го накарала да ги преследва.

— Не се притеснявайте за денковете! — викна Габорн от брега. — Вече ги измъкнах. Побързайте!

„Значи денковете са изплували — помисли си Ейвран. — Но копията ги няма.“

Ейвран зарита, за да помогне на Бинесман да доплуват до брега. След секунди се измъкнаха от черната вода. Светлината от опалите се отразяваше върху водната повърхност и танцуваше по обсипаните с бели кристали стени.

Едва бяха стигнали брега, когато една огромна хала пльосна от шахтата, разплисквайки вълни във всички посоки.

— По-бързо! Насам! — извика Габорн. Сочеше един мрачен свод, където древната река беше издълбала проход в скалата.

— Чакайте! — възпротиви се Ейвран. — Трябва да убием халата. Ако тези горе в шахтата не помиришат смъртта й, ще я последват.

— Не! Бягайте! — нареди Габорн. — Веднага!

— Тръгвай, детето ми — подкани я Бинесман и я изтегли от водата на брега. — Грабвай денка.

Ейвран метна своя денк на гърба си. Бинесман хвърли един на вайлда и посегна да вземе своя. Изглеждаше уморен. Имаше толкова дарове, колкото Ейвран, но въпреки това от възрастта движенията му бяха забавени.

Пред тях като търбух зееше пещера. Габорн бе застанал на входа й.

— Бинесман — изкрещя той, докато чародеят мяташе денка на гърба си, — бягай!

Бинесман пусна денка и се извърна. Нещо чудовищно се надигаше от водата.

„Нищо не е в състояние да се движи с такава скорост“ — помисли си Ейвран.

Въпреки всички дарове, които имаше, виждаше изскочилата от водата хала като през мъгла. Водата се стичаше от подобната на лопата глава и се разплискваше върху скалите пред краката й.

Бинесман я гледаше с изкривено от ужас лице, вдигнал с две ръце тоягата си в самозащита.

Още неосъзнала, че халата е въоръжена — с огромен стоманен меч, дълъг поне двайсет стъпки, — Ейвран зърна тъмната сянка на острието да разцепва въздуха.

Миг по-късно до слуха й достигна звукът от цепене на дърво и трошене на кости. Бинесман литна във въздуха и тупна на трийсетина крачки върху земята.

— Помощ! — изпищя Ейвран.

И вдигна тоягата си, за да се защити. Халата надвисна над главата й, разтворила масивните си челюсти, които можеха да налапат цял фургон. Върху предните й крака в смътно синьо проблясваха руни. Ейвран никога не бе виждала толкова страховит мечоносец. Вдъхна миризмата му и благодарение на даровете на обоняние името му започна да се мержелее като сянка в ъгълчетата на съзнанието й. Познаваха го всички хали, чиито мозъци бе опитала. Името му всяваше ужас: Съпругът на сенките.