Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Защото вие винаги сте най-хубава.
Ана лесно се изчервяваше. Тя се изчерви и каза:
— Първо, това не е вярно; и второ, дори да е истина, защо ми е?
— Вие ще отидете ли на тоя бал? — попита Кити.
— Мисля, че не ще може да не отида. На, вземи — каза тя на Таня, която сваляше пръстена, който лесно се изхлузваше от белия й тънък на края пръст.
— Много ще се радвам, ако отидете. Много бих искала да ви видя на бала.
— Ако стане нужда да отида, поне ще се утешавам с мисълта, че това ще ви направи удоволствие… Гриша, не дърпай косата ми, моля ти се, тя и без това се е разрешила — каза тя, като оправяше падналата къдрица, с която Гриша си играеше.
— Представям си, че на бала ще бъдете в лилаво.
— Защо пък непременно в лилаво? — попита Ана усмихната. — Хайде, деца, вървете, вървете. Чувате ли? Мис Гул ви вика да пиете чай — каза тя, като отстраняваше от себе си децата и ги пращаше в трапезарията.
— Аз зная защо ме каните на бала. От тоя бал вие очаквате много нещо и затова искате всички да бъдат там, всички да вземат участие.
— Отде знаете? Да.
— О, колко хубава е вашата възраст! — продължи Ана. — Помня и зная тая светлосиня мъгла, като оная над планините в Швейцария. Тая мъгла, която покрива всичко през онова блажено време, когато още малко и детинството ще свърши и от грамаден кръг, щастлив, весел, пътят нататък става все по-тесен и по-тесен и весело, и страшно ти става да влезеш в тая анфилада, макар че тя изглежда и светла, и прекрасна… Кой не е минал по тоя път?
Кити мълчаливо се усмихваше. „Но как ли е минала тя по тоя път? Колко бих искала да науча целия й роман!“ — помисли си Кити, като си спомняше непоетичната външност на мъжа й, Алексей Александрович.
— Аз зная вече някои работи. Стива ми разправи и аз ви поздравявам, той ми хареса много — продължи Ана. — Срещнах Вронски на гарата.
— Ах, той беше там? — попита Кити и се изчерви. — Но какво ви разправи Стива?
— Стива ми изприказва всичко. И аз бих се радвала много… Вчера пътувахме с майката на Вронски — продължи тя — и майка му непрестанно ми приказваше за него; той е нейният любимец, зная, че майките са пристрастни, но…
— Какво ви е разправяла майка му?
— Ах, много работи! Аз зная, че той е нейният любимец, но все пак се вижда, че е рицар… Например тя разправяше, че той искал да даде целия си имот на брат си, още през детинството си направил нещо необикновено, спасил една жена от удавяне. С една дума, герой — усмихната каза Ана, като си спомни за двестате рубли, които той бе дал на гарата.
Но тя не разправи за тия двеста рубли. Кой знае защо, беше й неприятно да си спомня за това. Чувствуваше, че в тая работа има нещо, което засяга нея, и то такова нещо, което не трябва да бъде.
— Тя ме кани много да й ида на гости — продължи Ана. — Мене ми е приятно да посетя тая старица и затова утре ще отида да я видя. Но, слава Богу, Стива се заседя в кабинета при Доли — прибави Ана, като промени разговора и стана от дивана някак недоволна, както се стори на Кити.
— Не, най-напред аз! Не, аз! — викаха децата, които бяха изпили чая си и тичаха при леля си Ана.
— Всички заедно! — каза Ана и засмяна се затече насреща им и прегърна и повали цялата тая купчина боричкащи се и пискащи от възторг деца.
XXI
За чая на възрастните Доли излезе от стаята си, Степан Аркадич не се показваше Той сигурно бе излязъл от стаята на жена си през задния вход…
— Боя се да не ти е студено горе — каза Доли, като се обърна към Ана, — иска ми се да се преместиш долу, за да бъдем по-близо.
— Ах, моля ти се, не се грижете за мене — отвърна Ана, като се взираше в лицето на Доли и се опитваше да разбере дали е постигнато, или не помирението.
— Тук ще ти бъде светло — отвърна снахата.
— Аз ти казвам, че спя навред и винаги като младенец.
— За какво става дума? — попита Степан Аркадич, който излезе от кабинета и се обърна към жена си.
По тона му и Кити, и Ана веднага разбраха, че помирението е постигнато.
— Искам да преместя Ана долу, но трябва да сложим пердета. Никой не може да свърши тая работа, трябва аз да се заема — обърна се Доли към него.
„Бог знае дали са се помирили напълно“ — помисли Ана, като чу нейния студен и спокоен тон.
— Ах, остави, Доли, стига си се трудила — каза мъжът. — Ако искаш, да свърша аз тая работа…
„Да, сигурно са се помирили“ — помисли Ана.
— Зная как ще я свършиш ти — отвърна Доли, — ще кажеш на Матвей да направи това, което не трябва, а ти ще излезеш и той ще обърка всичко. — И когато Доли казваше това, обикновената иронична усмивка бърчеше краищата на устните й.