Пустош

Сега, когато приближаваше към металната будка, Еди се почувства по същия начин. Побиха го тръпки, косъмчетата на врата му настръхнаха. Усети онзи едва доловим ветрец, макар листата на околните дървета да оставаха съвършено неподвижни.

Въпреки всичко отиде до вратата (защото какво друго беше това, освен още една врата, макар и заключена) и опря ухо в металната повърхност.

Чувстваше се така, сякаш преди преди половин час беше взел силен наркотик, който започваше да действа едва сега. Пред очите му заиграха странни цветни кръгове. Стори му се, че чува гласове, които шептят в мрачната далечина, осветена от мъждукащи електрически фенерчета. Някога тези факли на съвременната епоха хвърляха ярко сияние и озаряваха всичко наоколо, но сега се бяха превърнали в немощни синкави светлинки. Усети някаква празнота… опустошение… разруха… смърт.

Двигателят продължаваше да трака, но нима не се чуваше още някакъв шум? Някакво отчаяно пулсиране, наподобяващо аритмия на болно сърце? Усещане, че нещо в машината, от която се носеше този шум, се е повредило?

— В залата на мъртвите цари тишина — прошепна Еди с немощен глас. — В залата на мъртвите цари забрава. Страхувайте се от стълбата, забулена в мрак, страхувайте се от разрушените стаи. Това са покоите на смъртта, където паяците тъкат своите мрежи, а сложните машини престават една след друга да работят.

Роланд го дръпна грубо назад и Еди се обърна към него със замъглен поглед.

— Достатъчно — заповяда Стрелецът.

— Онази машинария вътре нещо се е повредила, нали? — попита младежът. Разтрепераният му глас сякаш идваше отдалеч. Все още чувстваше силата, която излъчваше металната будка, сила, която го привличаше.