Портата на Птолемей

— А колкото до експеримента — Бърк се бе навел по-близо — Уидърс има право. Ще трябва да видим доказателство, че е бил успешен преди да… разбираш нали?

Дженкинс се изсмя.

— Ще получите доказателство. Хопкинс лично ще ви покаже, че няма странични ефекти. Но ви предупреждавам, че е невероятно впечатляващо. Като начало…

Шляп. С този необикновен звук подслушването ми внезапно приключи. В един момент си бръмчах дискретно край ухото на Дженкинс, а в следващия един навит вестник се спусна като светкавица от небесата и ме цапна откъм гърба. Беше вероломно нападение48. Бях ударен във въздуха и съборен на пода със замаяна глава и шест подвити крака. Дженкинс и компания погледнаха надолу към мен с лека изненада. Нападателят ми, един мускулест барман, размаха вестника весело насреща им.

— Пипнах я — усмихна се той. — Бръмчеше точно до ухото ви, сър. Ужасно голяма, а изобщо не им е сезонът.

— Да — каза Дженкинс. — Нали? — Очите му се присвиха, без съмнение ме изучаваше през лещите си, но аз бях муха от първо до четвърто ниво, така че това не му разкри нищо. Внезапно се раздвижи и протегна крак да ме смачка. Може би малко по-пъргаво, отколкото една ранена муха би трябвало, аз отскочих и отлетях нестабилно към най-близкия прозорец.

Вече на улицата, продължих да наблюдавам вратата докато преглеждах нежната си същност. Жалка е гледката на джин, който ……….49 е бил повален от парче навит вестник, но това беше тъжната истина за нещата. Всичките тези превъплъщения, които ставаха повод да бъда бит, не ми се отразяваха никак добре. Мандрейк… Всичко беше дело на Мандрейк. Щеше да ми плати за това при първа възможност50.

Притеснявах се, че Дженкинс можеше да е заподозрял, че не съм обикновено насекомо и да е избягал, но, за мое облекчение, няколко минути по-късно той се появи на вратата и се насочи обратно към Уайтхол. Знаех, че маскировката като муха нямаше да му мине втори път, така че — пъшкайки от болка — отново станах врабче и продължих преследването.

Когато здрачът се спусна над града, магьосникът Дженкинс тръгна пеш по улиците на Централен Лондон. Имаше още три срещи. Първата беше в един хотел, недалече от площад Трафалгар. Този път не се опитах да вляза, а го гледах през прозореца как разговаря с една жена с тесни очи, облечена в старомодна рокля. После пресече Ковънт Гардън и отиде до Холборн, където влезе в един малък магазин за кафе. Отново счетох за разумно да спазвам дистанция, но виждах ясно мъжа, с когото говореше: човек на средна възраст със странно, рибешко лице. Устните му изглеждаха така, сякаш са му били дадени назаем от някоя риба треска. Както същността, така и паметта ми вече беше пълна с дупки; и все пак нещо в него ми беше леко познато… Не — отказах се. Не можех да се сетя.