Портата на Птолемей

„Концентрирай се“. Може би Дженкинс бе в някой автобус. Прелетях бързо покрай няколко от най-близките, но секретарят не беше в тях. Което означаваше, че или се беше дематериализирал, или бе влязъл в някоя сграда… Сега забелязах една кръчма, „Сирене чедър“, сбутана между две правителствени сгради, горе-долу на мястото, където бе изчезнал Дженкинс. И понеже доброволното дематериализиране при хората е рядко явление46, реших, че кръчмата е добър вариант.

Нямаше време за губене. Врабчето падна като камък на тротоара и се придвижи, незабелязано от човешката тълпа, до отворената врата. Докато влизах, стиснах зъби и се промених: врабчето стана на муха, голяма, синя, с космат задник. Пристъпът на болка от промяната направи полета ми нестабилен; изгубих представа за това къде се намирам, закриволичих за секунда из задимения въздух и кацнах, с меко плясване, в чашата с вино на една дама, която тъкмо я поднасяше към устните си.

Усещайки движение, тя погледна надолу и ме видя как плавах по гръб само на 2–3 сантиметра от носа й. Размахах един космат крак; тя изписка като песоглавец и захвърли чашата. Виното се плисна върху лицето на един мъж край бара. Той отстъпи шокирано назад и събори две други дами от столовете им. Викове, писъци, много размахани крайници. Всичко наоколо беше в безредие. Опиянена от виното, синята муха кацна на повърхността на бара, блъсна се, подхлъзна се, поизправи се и се скри зад една купичка с фъстъци.

Е, въпреки че не беше толкова дискретно колкото ми се бе искало, поне се създаде достатъчно хаос, за да огледам помещението набързо. Избърсах няколко от очните си фасети, с бърза крачка напуснах бара и тръгнах нагоре по близката колона. Огледах се от наблюдателната си точка високо горе.

Там, застанал в средата на стаята и разговаряйки оживено с други двама, се намираше Дженкинс.

Мухата прелетя малко по-наблизо в сенките като проверяваше нивата на защита. Никой от мъжете нямаше активни магически защити, въпреки че вонята на тамян, набила се в дрехите и кожите им, беше като на типичния работещ магьосник. Определено представляваха едно опърпано трио — подобно на Дженкинс, останалите също носеха костюми, които бяха прекалено големи и прекалено хубави за тях; обувките бяха островърхи, подплънките на раменете стърчаха нагоре. И тримата бяха около двайсетте или поне така ги прецених. Чираци, секретари: никой не излъчваше аурата на силата. Но говореха оживено; в мрака на кръчмата „Сирене чедър“ очите им проблясваха с фанатичен плам.

Кацнала на тавана, мухата изви глава, за да чуе разговора им. Не ставаше — крякането в бара заглушаваше звука им. Понесох се във въздуха и закръжах предпазливо надолу към тях, като проклинах липсата на стени наблизо. Говореше Дженкинс. Прелетях по-близо, достатъчно близо, че да помириша лака за коса на скалпа му и да видя порите на малкия му червен нос.