Рейн-сан: Специални убийства
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Специални убийства». Краткое содержание книги:
— За мен е много важно, че сте го забелязали — промълви тя. — Защото тъкмо това се опитвам да изразя. Чували ли сте за моно но ауаре?
— Да, струва ми се. Жестокостта на живота, нали така?
— Обикновено така се превежда. На мен повече ми харесва „болката да си човек“.
За своя изненада почувствах, че тази мисъл ме развълнува.
— Никога не съм мислил за това по този начин — изрекох тихо.
— Спомням си, когато живеех в Чиба, една вечер реших да се поразходя. Беше през зимата, но вечерта беше топла. Свалих си якето и седнах на игрището в училищния двор. Загледах се в клоните на дърветата, които се очертаваха на фона на небето, и тогава осъзнах, че един ден вече няма да ме има, а дърветата ще си стоят и луната ще свети. Заплаках, но това беше светъл плач, защото знаех, че така трябва да бъде. Трябваше да се примиря, защото така беше редно. Всичко свършва. Това е моно но ауаре.
Всичко свършва.
— Да, така е — кимнах, мислейки за баща й.
Замълчахме за минута. Аз пръв наруших мълчанието.
— Какво имаше предвид Кен, когато каза, че сте радикал?
— Той е романтик. Не съм радикал, просто се бунтувам.
— Срещу какво?
— Огледайте се наоколо, Джон. Япония се задъхва. Либерал-демократическата партия, бюрократите изсмукват кръвта й.
— Да, проблеми има.
— Проблеми? Икономиката се срива, хората не могат да си плащат данъците, няма доверие в банките, а правителството мисли единствено за бюджетния дефицит и обществените проекти като решение. И знаете ли защо? Защото от строителните работи се печели най-много. Цялата страна е залята с бетон, няма къде повече да се строи, затова политиците гласуват за бизнес паркове, които никой не използва, за мостове и пътища, по които никой не минава, за бетонни речни корита. Нали сте виждали онези грозни тетраподи по целия японски бряг, предназначени уж да спират ерозията? Никаква работа не вършат. И ние унищожаваме цялата си екосистема, за да могат политиците да се гоят и строителната индустрия да печели. И това вие наричате просто „проблеми“?
— Кен май ще излезе прав — усмихнах се аз. — Наистина сте много радикално настроена.
Тя поклати глава.
— Това е просто здрав разум. Кажете ми честно, нямате ли понякога чувството, че сте притиснати от системата и от хората, които печелят от нея? И не ви ли вбесява това?
— Да, понякога — признах неохотно.
— А мен ме вбесява постоянно. Точно за това говореше Кен.
— Прощавайте, че питам, но не беше ли и баща ви част от тази система?
Последва дълга пауза.
— Да, имахме някои разногласия — призна най-сетне тя.
— Сигурно ви е било тежко.
— Да, понякога. Известно време бяхме напълно отчуждени.
— Успяхте ли да го преодолеете?
Тя се засмя, но в смеха й имаше горчивина.
— Няколко месеца преди смъртта си баща ми разбра, че има рак на белите дробове. Диагнозата го накара да преосмисли живота си, но не му стигна време да оправи нещата.
Това ме свари неподготвен.
— Имал е рак? Но… Мама-сан каза, че е получил инфаркт.
— Имаше слабо сърце, но не спираше да пуши. Всичките му приятелчета от министерството го правеха и той не искаше да се отличава. Наистина беше част от системата, и то дотолкова, че практически даде живота си за нея.
— Ракът на белите дробове е ужасно мъчителен — казах. — А така поне не е страдал.
Тази констатация ми подейства като балсам.
— Вярно е и съм благодарна, че стана така.
— Извинете ме, ако съм твърде любопитен, но в какъв смисъл диагнозата го е накарала да преосмисли живота си?
Тя се загледа някъде край мен.
— В крайна сметка той осъзна, че цял живот е бил част от проблема, както би се изразил Кен. И реши да е част от решаването му.
— Стигна ли му времето да го направи?
— Не мисля. Но ми каза, че е решил, преди да умре, да направи нещо. Нещо справедливо. Най-важното обаче беше, че е започнал да мисли по този начин.
— Защо смятате, че не е успял?
— Какво искате да кажете? — погледът й отново се спря върху мен.
— Баща ви е имал диагноза и внезапно се е изправил лице в лице със смъртта. Искал е да направи нещо, за да изкупи миналото. Но дали е било възможно за толкова кратко време?
— Не знам за какво точно говорите — отвърна тя и аз внезапно осъзнах, че отново съм се сблъскал със същата защитна стена.
— Спомням си какво си говорихме миналия път. За съжалението. Ако съжалявате за нещо, но времето ви притиска, какво бихте направили?
— Предполагам, че при всекиго е различно. Зависи за какво съжалявате.